Баргастки жени се движеха из отделенията на Подпалвачите на мостове и повличаха войници от двата пола към кожените си шатри в стана. Капитанът бе помислил дали да не възпрепятства тази доста страстна форма на контакт, но набързо беше отхвърлил идеята като неосъществима, а освен това — и безсмислена. „Все едно. До утре или най-много до вдругиден всички сигурно ще сме мъртви.“
Клановете на Белоликите се бяха събрали. Шатри и юрти на племената сенан, джилк, акрата и баран — а и на още много други — покриваха дъното на долината. Според преценката на Паран сто хиляди баргасти се бяха подчинили на призива на Хъмбръл Тор за съвет. Но не само за съвет. „Дошли са, за да отговорят на предизвикателството на Тротс. Той е последният от своя клан и върху нашареното му с белези тяло е татуирана историята на племето му, сказание на петстотин поколения. Идва, за да заяви своето право на родство, кръвните връзки, стегнати от самото начало. И нещо повече, макар че никой не иска да ми обясни какво точно още е намесено тук. Мълчаливи кучи синове. Твърде много тайни са намесени тук…“
Един войн на нит’ритал изкрещя хрипливо, щом съперникът му разпра гърлото с кривия си нож. Зареваха мъжки гласове и засипаха ругатни. Поразеният воин се загърчи на земята пред огнището и животът му швирна на кървава локва под него. Убиецът му заподскача в кръг, съпроводен от дивашки възгласи.
Сред злобните съскания на околните баргасти Туист се промъкна и застана до капитана, без да обръща внимание на ругатните.
— Забелязвам, че не си особено популярен — подхвърли Паран. — Не знаех, че морантите ловуват толкова далече на изток.
— Не ловуваме — равнодушно отвърна Черният морант иззад хитиновия си шлем. — Тази враждебност е древна, родена е от спомени, не от опит. Спомените лъжат.
— Така ли? Бих те посъветвал да не се опитваш да ги информираш за мнението си.
— Всъщност няма смисъл, капитане. Любопитен съм. Този ваш воин, Тротс… толкова ли е уникален като боец?
Паран се намръщи.
— Има доста гадни драскотини по тялото. Предполагам, че може да се държи. Честно казано, никога не съм го виждал как се бие.
— А вашите Подпалвачи на мостове, които са го виждали?
— Пренебрежителни са, разбира се. Те обаче са пренебрежителни към всичко и не мисля, че на това мнение може да се разчита. Скоро ще видим.
— Хъмбръл Тор е избрал шампиона си — каза Туист. — Един от синовете си.
Капитанът примижа в тъмното към Черния морант.
— Къде го чу това? Да не би да разбираш езика на баргастите?
— Сроден е с нашия. Новината за избора е на устата на всички. Най-младият син на Хъмбръл, все още безименен, две луни му остават още до Смъртната нощ — прехода му към пълнолетието. Роден е с мечове в ръцете. Непобеден е досега в дуел, макар че се е изправял срещу закалени воини. С черно сърце, безмилостен… описанията продължават, но ми е досадно да ги повтарям. Много скоро ще го видим този страховит младеж. Всичко друго е празно хабене на думи.
— Така и не разбирам необходимостта от този дуел — каза Паран. — На Тротс не се налага да изявява каквито и да е претенции — историята е изписана съвсем ясно върху кожата му. Защо трябва да има съмнение в истинността й? Та той е баргаст от глава до пети — трябва само да го погледнеш.
— Претенциите му са за водачество, капитане. Историята на племето му го свързва с Първите основатели. Кръвта му е по-чиста от кръвта на всички тези кланове и заради това трябва да приеме предизвикателството и да утвърди положението си.
Паран се намръщи. Коремът му се беше стегнал на възли. В устата му киселееше и никакъв ейл или вино не можеха да премахнат гадния вкус. Когато заспеше, видения изпълваха сънищата му — леденостудената пещера под Къщата на Финнест, изваяните каменни плочи с техните древни, бездънни образи от Драконовата колода. Дори сега, само да затвореше очи и да оставеше волята си да отстъпи, щеше да усети как пропада в Твърдината на зверовете — дома на Т’лан Имасс с неговия празен, увенчан с еленови рога трон — с физическо присъствие, осезаемо и изпълнено с усещания, все едно че телом е стигал до онова място. „И до онова време… освен ако времето не е сега, а тронът си стои и чака… чака новия си обитател. Дали не са изглеждали така нещата и за императора? Когато се е озовал пред Трона на Сянка? Сила, власт над сеещите гибел Хрътки, всичко — само на крачка разстояние?“
— Не изглеждате добре, капитане.
Паран извърна очи към Туист. Отразената светлина на пламъците играеше по черната броня на моранта, играеше като илюзията за очи през цепките на шлема му. Единственото доказателство, че под тази хитинова черупка има човек от плът и кръв, беше осакатената му, безжизнено провиснала дясна ръка. „Сгърчена и прекършена от некромантската хватка на дух на Риви… виси като мъртва. Бавно, но неизбежно, безжизнеността ще продължи да пълзи… до рамото, после до гърдите му. До една година ще е мъртъв — ще му трябва целебното докосване на някой бог, за да го спаси, а дали е възможно това?“
— Стомахът ми не е наред — отвърна капитанът.
— Опитвате се да ме заблудите със сдържаност — каза Туист и сви рамене. — Ваша работа. Няма да ровя повече.
— Искам да направиш нещо — каза след малко Паран, присвил очи към поредния дуел пред огъня. — Освен ако двамата с вашия кворл не сте много уморени…
— Починахме си достатъчно — отвърна Черният морант. — Само помолете и ще стане.
Капитанът вдиша дълбоко, въздъхна и кимна.
— Добре. Благодаря.
Хоризонтът на изток доби цвета на отворена рана и се ушири през седловините по веригата хълмове южно от планините Баргаст. Със зачервени очи и потръпвайки от нощния мраз, Паран придърпа подплатеното си наметало и огледа пробуждащия се огромен, загърнат в пушеци стан, изпълнил долината. Можеше да различи отделните кланове по варварските знамена, веещи се над привидно разхвърляните в безпорядък шатри — описанията на Уискиджак се бяха оказали подробни, — но задържаше вниманието си най-вече върху онези, които според командира можеха да се окажат източници на по-сериозни неприятности.
В единия край на Поляната на предизвикателството, на която скоро щяха да започнат двубоя си Тротс и воинът на Хъмбръл Тор, беше разположен станът на хилядата воини на Акрата. Със своите характерни носови предпазители на шлемовете, дълги перчеми и многоцветни брони, събирани от техните жертви моранти — в това число Зелени, Черни, Червени, а тук-там и Златни — те бяха най-малкият контингент, тъй като бяха дошли най-отдалече, но жестокостта им беше прословута. Бяха заклети врагове на клана Илгрес — които сега се сражаваха за Бруд — и можеше да се окажат най-трудни за изковаването на съюза.
Най-прекият съперник на Хъмбръл Тор беше бойният главатар Мейрал Иб, чийто клан Баран бе пристигнал във всеоръжие — над десет хиляди бойци, боядисани с червена охра и облечени в бронзови брони, с разрошени и настръхнали като бодли на таралеж коси. Имаше риск Мейрал да оспори позицията на Хъмбръл, ако се отвореше такава възможност, а предната нощ Паран бе свидетел на над петдесет дуела между барани и сенанските воини на Хъмбръл Тор. Едно такова предизвикателство можеше да подпали всеобща война между клановете.
Може би най-странната група воини бяха гилките. Косата им беше накълцана на клинове по теметата и носеха броня, направена от корубите на някакъв вид костенурка. Бяха изключително ниски и набити за баргасти и му се струваше, че са достоен противник за всяка тежка пехота.
Още десетки племена допълваха объркващата пъстра гмеж, съставяща народа на Белоликите. Като се имаше предвид взаимната им ненавист и отдавнашните им кръвни вражди и съперничества, беше цяло чудо, че Хъмбръл Тор е успял да ги събере на едно място и повече или по-малко да опази мира помежду им вече цели четири дни.
„А днес е преломният момент. Дори Тротс да спечели двубоя, никой не може да гарантира пълното съгласие. Могат да последват кървави взривове. А ако загуби…“ Постара се да изтласка тази мрачна възможност от мислите си.
