Нечий глас проплака в поздрав към утрото и изведнъж становете се оживиха от мълчаливи, надигащи се човешки фигури. Последва приглушеното дрънчене на оръжие и броня сред лая на псета и глухите крясъци на гъски. И сякаш Поляната на предизвикателството невидимо вдиша — воините започнаха да се стичат към нея.
Подпалвачите на мостове настръхнаха като дивеч при звука на ловджийски рог. Трийсетина малазанци — капитанът знаеше, че са решени да дадат отпор, ако нещата тръгнат на зле; знаеше също така, че този отпор ще е кратък. Огледа изсветляващото небе, присвил очи на югозапад, с надеждата да види тъмно петънце — бързо приближаващия се морант на неговия кворл, — но нищо не се мержелееше в сребристосиния простор.
Внезапно настъпилата тишина сред баргастите го накара да се обърне. Хъмбръл Тор излезе в средата на поляната. Откакто бяха пристигнали, капитанът за пръв път го виждаше толкова отблизо. Воинът беше огромен, чудовищен, загърнат в наметало от съшити скалпове. Ризницата му, изплетена от пробити, застъпващи се монети блестеше на утринната светлина: стотици древни, с неизвестен произход монети, на които сенаните се бяха натъкнали някога — всички воини носеха такива ризници. „Сигурно са пленили десетки кораби, пълни с тия проклети монети. Или цял храм, натъпкан до тавана.“
Бойният главатар не си загуби времето с празни приказки. Откачи увенчания с шипове боздуган, висящ на бедрото му, вдигна го към небето и бавно се завъртя в кръг. Всички очи се приковаха в него — елитните воини от всички кланове, обкръжили поляната, останалите, струпани зад тях, тълпите по склоновете на цялата долина.
Хъмбръл Тор спря, понеже някакво глупаво псе притича покрай него. Замери го с камък и то се изниза с подвита опашка и жалко скимтене. Бойният главатар изръмжа нещо под нос и махна с оръжието си.
Тротс излезе от тълпата. Татуираният баргаст беше надянал стандартното снаряжение на малазанската морска пехота: кожена ризница с метални пъпки, с железни предпазители на раменете и бедрата. Полушлемът му беше взет от един убит офицер при Ейрън, в Седемте града. Набузниците и предпазителят за носа бяха украсени със сребърен филигран. Плетена метална наметка предпазваше раменете и тила му. На лявата му ръка беше пристегнат кръгъл щит, а в дясната стискаше широк прав меч с тъп връх.
Появата му предизвика тихо ръмжене сред струпалите се баргасти. Тротс отвърна с широка усмивка, която оголи насинените му остри зъби.
Хъмбръл Тор го изгледа накриво за миг, сякаш не одобряваше избора му на малазанско въоръжение пред баргасткото, после се обърна и повтори жеста с боздугана.
Най-младият му син излезе от кръга.
Паран се изненада. Мършавият ухилен младок — облечен само в кожени доспехи и с един-единствен къс крив нож в дясната ръка — никак не съвпадаше с представата, която си бе изградил. „Какво е това? Някаква извратена форма на подигравка? Да не би Тор да иска да осигури собственото си поражение? С цената на живота на най-малкия си син?“
Воините от всички страни започнаха да тупат с крака по твърдата земя — ритмичен барабанен тътен, който заотеква над долината.
Неименуваният младеж закрачи с лека походка в Кръга и застана срещу Тротс, на пет крачки разстояние. Изгледа Подпалвача на мостове от глава до пети и се ухили още по-широко.
— Капитане — изсъска нечий глас до Паран.
Той се обърна.
— Ефрейтор Еймлес? Какво има?
Киселата както винаги физиономия на длъгнестия войник беше по-навъсена от обичайното.
— Ами, чудехме се, сър… Ако тази свада тръгне на зле, такова… аз и още няколко от нашите… имаме малко морантски муниции, от проклетиите също, пет сме приготвили. Можем да отворим път, да речем — ей онова хълмче там, мястото е добро, смятаме, да се оттеглим и да го държим. Тия стръмни склонове…
— Млъкнете, ефрейтор — изръмжа Паран. — Заповедта ми си остава същата. Всички да стоят кротко.
— Ясно, че е изтърсак, сър, ама ако…
— Чухте ме, ефрейтор.
Еймлес закима.
— Да, сър. Само дето, ъъъ, девет-десет души от наште… ами, мърморят дали да не направят каквото те мислят, пък вие да вървите при Гуглата… сър.
Паран измести погледа си от двамата неподвижни воини в Кръга и погледна ефрейтора право в сълзливите очи.
— И вие сте техният говорител, така ли, Еймлес?
— Не! Не, сър! Аз мнение нямам, изобщо! Всъщност никога не съм имал, капитане. Не и аз. Просто дойдох да ви кажа какво става, само това.
— И сега всички ни гледат как водим този разговор, точно както са го поискали. Вие сте устата им, ефрейтор, все едно дали ви харесва, или не. Ето един случай, в който може би трябва да убия вестоносеца, макар и само за да се отърва от глупостта му.
Киселата физиономия на Еймлес се вкисна още повече.
— На ваше място не бих се опитал, сър. Последния път, когато един капитан извади меча си срещу мен, му счупих врата.
Паран вдигна вежда. „Беру да ме пази дано, подценявам дори най-големите идиоти в ротата си.“
— Постарайте се да проявите малко сдържаност този път, ефрейтор. Върнете се и кажете на другарите си да стоят кротко и да не предприемат нищо, докато не дам сигнал. Предайте им, че няма начин да паднем без бой, но да се опитваме да пробием, когато баргастите най-много го очакват, означава много бърза смърт.
— Искате да им кажа всичко това, сър?
— С твои думи, ако искаш.
Еймлес въздъхна.
— Е, така ще е по-лесно. Ми аз ще вървя, капитане.
— Свободен сте, ефрейтор.
Вниманието му отново се върна към Кръга. Хъмбръл Тор беше застанал точно между двамата съперници. Сигурно им каза нещо, но беше кратко и много тихо, след което се отдръпна и отново вдигна боздугана над главата си. Ритмичното тропане на струпаните воини замря. Тротс извърна щита си в готовност, отстъпи назад с левия крак и вдигна меча. Небрежната поза на младока не се промени, ножът висеше отпуснат в ръката му.
Хъмбръл Тор стигна до края на кръга, размаха за последен път боздугана над главата си и го смъкна.
Двубоят беше започнал.
Тротс беше леко приведен, ръбът на щита беше малко под очите му. Десницата му беше полуизпъната и тъпият връх на меча стърчеше напред.
Младежът се извъртя към него и ножът в ръката му започна леко да се поклаща — като змийска глава. При някакво невидимо движение на Тротс младежът с ловък танц се озова вляво от него и оръжието замахна в небрежно отбранителна поза, но мостовакът не тръгна напред. Разделяха ги десет крачки.
„Всяко движение на младока подсказва на Тротс още нещо, попълва тактическата карта. На какво реагира момчето, кое го кара да се колебае, да се стегне, да се отдръпне. Всяко движение… А Тротс все още не е помръднал.“
Момчето скъси разстоянието — пристъпи под ъгъл, който можеше да бъде посрещнат само от щита на Тротс. Нова стъпка. Мечът на мостовака се плъзна на една страна. Момъкът отскочи, после отново се приближи, изостряйки ъгъла.
Като тежък пехотинец, Тротс се извъртя, за да намести здраво краката си… и баргастът атакува.
Паран изсумтя, щом видя как мостовакът изгуби стабилната си поза. Забравил за предимството си в ръста, Тротс посрещна замахването отдолу и иззад щита, като се хвърли неочаквано напред в атаката на момчето отгоре. Кривият нож забърса шлема на Тротс, след което кръглият щит се стовари в гърдите на момчето и го отхвърли назад.
Младежът тупна тежко на земята и се превъртя в облак прах.
