Паран хвана лечителя под мишницата, обърна се и си запробива път през тълпата.
— Тротс е зле — заговори в движение. — Счупен гръклян…
— Как все още е жив тогава, в името на Гуглата?
— Мълч му проби гърлото и сега кучият му син диша през една тръба.
Малът се намръщи, после кимна замислено.
— Умно. Но, капитане, не знам дали ще съм ви от голяма полза, както и за Тротс…
Паран го погледна вбесено.
— Гледай да си. Ако Тротс умре, загиваме всички.
— Лабиринтът ми…
— Не ме интересуват никакви извинения! Просто го изцери, проклет да си!
— Ясно, сър. Но просто за да знаете — това може да ме убие.
— Кълна се в топките на Финир…
— Замяната е добра, сър. Разбирам. Не се притеснявайте, ще изцеря Тротс — и всички ще се измъкнете, а в момента това е най-важното.
Паран се спря. Стисна очи да надмогне острата болка, която го жегна в стомаха. И промълви, стиснал зъби:
— Както кажеш, Малът.
— Еймлес ни маха…
— Да. Хайде върви, Малът.
— Слушам, сър.
И тръгна към отделението.
Паран отвори насила очи.
„Гледай го ти кучия му син. Не трепна. Не мигна дори. Що за хора са тези войници?“
Малът избута Мълч настрана, клекна до Тротс, погледна го в очите и протегна ръка.
— Малът! — изсъска Мълч. — Лабиринтът ти…
— Млъкни — отвърна Малът, затвори очи и пръстите му докоснаха премазаното гърло.
Разтвори лабиринта си и умът му изкрещя, когато отровната сила го заля като порой. Усети как се издува и как се разцепва плътта му, чу плисъка на кръвта и стъписания вик на Мълч. После светът изчезна сред кипнало море от болка.
„Пътя намери, проклет да си! Пътя на изцелението, жилката на порядъка… богове! Съхрани ума си, лечител. Дръж се…“
Ала усети как разумът му вече е откъснат, погълнат. Самата му същност се разпадаше на дрипи и той не можеше да направи нищо. Извлече от здравото ядро на душата си, извлече от силата й, усети как се изля през пръстите му към разкъсания хрущял на гърлото на Тротс. Но ядрото се разпадаше…
Някакви ръце се вкопчваха в него, разкъсваха го… нова атака. Духът му се бореше, мъчеше се да се отскубне. Писъци ехтяха отвсякъде, като на безчет прокълнати души. Ръце го пускаха и други се впиваха в него. Теглеха го нанякъде… и умът му се покори на тези вкопчени, дърпащи го ръце.
Изведнъж — тишина. Малът се озова коленичил в някаква тинеста локва, загърнат от тишина. После около него се надигна глухо мърморене. Той вдигна глава.
„Вземи от нас — шепнеха хиляди невидими гласове. — Вземи нашата сила. Върни се там, където си, и използвай всичко, което ти даваме. Ала побързай — пътеката, която отворихме, струва скъпо — много скъпо…“
Малът се разтвори за силата, завихрила се около него. Нямаше избор — беше безпомощен пред властната й настойчивост. Крайниците, тялото му бяха все едно от глина, сякаш бе изваян отново, от костите навън. Разкъсаната му душа беше събрана наново.
Надигна се, обърна се рязко и тръгна. Земята под нозете му беше буцеста и податлива. Не поглеждаше надолу, вървеше и вървеше напред. Лабиринтът Денъл беше около него, безумен и смъртно опасен, но не го приближаваше. Покварата виеше отчаяно, неспособна да посегне на душата му.
Малът отново усети пръстите си, все така притиснати до премазаното гърло на приятеля му, но в ума си продължаваше да върви. Стъпка по стъпка, неумолимо напред. „Това е пътят към собствената ми плът. Кой го направи заради мен? Защо?“
Лабиринтът се замъгли. Почти се беше върнал. Погледна надолу да види онова, което знаеше, че ще види. Газеше по килим от трупове — пътеката през отровния ужас на лабиринта му. „Скъпо… толкова скъпо…“
Очите му се отвориха. Разранена кожа под пръстите, но нищо повече. Примига да махне потта от очите си и срещна погледа на Тротс.
„Две пътеки. Една за мен и една за теб, приятелю.“
Баргастът вдигна немощно дясната си ръка. Малът я стисна здраво.
— Върна се — прошепна лечителят. — Върна се, острозъб кучи син такъв.
— Кой? — изхриптя Тротс. — Кой плати?
Малът поклати глава.
— Не знам. Не съм аз.
Очите на баргаста се взряха в разцепената, плувнала в кръв кожа по ръцете на лечителя. Малът пак поклати глава.
— Не съм аз, Тротс.
Паран не можеше да помръдне, не смееше да се приближи. Виждаше само струпалите се около лежащия на земята Тротс войници и коленичилия до него Малът. „Боговете да ми простят дано, заповядах на лечителя да се самоубие. Ако това е истинското лице на командирството, усмивката му е мъртвешка. Нищо общо не искам да имам с това. Никога вече, Паран. Никой не може да те задължи да правиш такъв избор. Кой си ти, че да претегляш един живот с друг? Не, това е кошмар. Нищо общо не искам да имам.“
Мълч се появи пред очите му. Залиташе. Лицето му беше пребледняло, очите — отворени широко.
„Не, не ми казвай нищо. Върви си, проклет да си.“
— Да чуем, лечител.
— Всичко… всичко е наред, капитане. Тротс ще живее…
— А Малът?
— Повърхностни рани… ще се погрижа за тях, сър. Ще живее и той… само не ме питайте как…
— Махай се, Мълч.
— Сър?
— Върви при Малът. Махни ми се от очите.
Паран му обърна гръб и го чу как се отдалечи. Затвори очи — очакваше адската болка в стомаха му да започне отново, да се надигне пак като огнен юмрук. Но всичко в него се беше успокоило. Избърса сълзите си и вдиша дълбоко. „Никой няма да умре. Всички ще се измъкнем оттук. Да взема да кажа на Хъмбръл Тор. Тротс спечели правото си… всички други да вървят при Гуглата!“
Мълч и Еймлес се бяха присвили и гледаха как капитанът им изправи гръб, намести меча на колана си и закрачи към шатрата на Хъмбръл Тор.
— Кораво е копелето — измърмори лечителят.
— Леден е като джагътска зима — отвърна с гримаса Еймлес. — Малът по едно време беше като умрял.
— За малко му се размина.
Мълч се наведе настрана и се изплю на земята.
— Капитанът може и да се справи.
— Да. Би могъл.
— Ей! — извика един от войниците. — Вижте оня хълм! Това не е ли Деторан? И Спиндъл — носят някого!
— Сигурно е Бързия Бен — каза Мълч и се надигна. — Поиграл си е с лабиринтите. Идиот.
