— Вярно. Но къде са все пак? Къде са най-гадните духове на Баргаст?
— Ами, някъде другаде, очевидно. С късмета на Опонн може и да не се появят утре.
— А, ще дойдат те. Едва ли ще пропуснат такова нещо.
— Стига де, кажи поне веднъж нещо по-приятно, Бленд.
— Просто се чудех. — Бленд сви рамене и се надигна. — Мисля да пообиколя малко. Ще видя дали да не си хвана нещо.
— Баргастки разбираш ли?
— Не, но понякога най-изразителният разговор става и без думи.
— Същата си като другите, Бленд. Това сигурно е последната ни нощ между живите, а ти се чупиш.
— Нали в това е целият смисъл?
И се скри в сенките. „Проклета жена… остави ме да седя тука сама и да си блъскам главата. Откъде да знам къде са сериозните баргастки духове? Може би просто чакат зад някой хълм. Готови утре сутринта да изскочат и да се шашнем от страх. И откъде да знам какво ще реши утре бойният главатар на баргастите? Потупване по рамото и нож през гърлото?“
Спиндъл се измъкна от тълпата и се приближи. Вонята на изгоряла коса го беше загърнала като второ наметало, лицето му беше мрачно. Клекна пред нея.
— Лошо вървят работите, ефрейтор.
— Голямата новина! — сопна му се тя. — Какво има?
— Половината ни войници са пияни, а останалите са се пръснали кой където види. Паран и приятелчетата му влязоха в оная шатра и това, че не излизат, не се приема като добър знак. Утре заранта няма да сме във форма да свършим и едно свястно нещо.
Пикър хвърли поглед към шатрата на Хъмбръл Тор. Очертаните по стената силуети на хората вътре не бяха помръднали от доста време. Тя помълча, после кимна и каза:
— Добре, Спин. Стига си се безпокоил. Иди се позабавлявай.
Той я зяпна.
— Да се забавлявам?!
— Забрави ли какво значи това? Отпускане. Удоволствие. Усещаш, че ти е добре. Хайде, иди, тя е някъде там, пък и бездруго няма да си край нея през следващите девет месеца. Е, ако я смъкнеш тая власеница поне за тази нощ, може да извадиш повече шанс.
— Не мога! Мама какво ще си помисли?
Пикър изгледа угрижената му физиономия.
— Спиндъл — бавно заговори тя, — майка ти е умряла. Тя не е тука, не те гледа. Можеш да си позволиш да се държиш като лошо момче, Спиндъл. Честно.
Магът се сви, сякаш невидима ръка изведнъж го беше плеснала по главата, и на Пикър й се стори, че видя за миг отпечатъците от кокалчетата на два пръста върху плешивото му теме, после се надигна и си тръгна, като мърмореше и клатеше глава.
„Богове… Сигурно предците на всички ни са тук!“ Пикър се огледа. „Ела ми само, татенце, и ще ти клъцна проклетото от Гуглата гърло като предишния път…“
Със зачервени от умората очи, Паран се измъкна от шатрата. Небето беше посивяло, смътно огряно от предутринната светлина. Долината бе потънала в бяла мъгла и пушеци от догарящите дърва в огньовете. Глутница псета тичаше по близкия склон и това беше единственото движение.
„Но са будни. Всички. Истинската битка свърши и сега, тук пред мен — почти ги виждам — стоят тъмните божества на Баргаст, с лице към утрото… за първи път от хиляди години, гледат смъртното утро…“
Някой застана до него. Паран се обърна.
— Е?
— Древните духове на Баргаст изоставиха Малът — каза Бързия Бен. — Лечителят спи. Усещаш ли ги, капитане? Духовете? Всички прегради са съборени, Древните са се събрали с духовете на по-младите родственици. Забравеният лабиринт вече не е забравен.
— Всичко това — хубаво — промърмори Паран, — но все още град имаме да освобождаваме. Какво ще стане, ако Тор вдигне знамето на войната, а съперниците му се противопоставят?
— Няма. Не могат. Всеки шаман сред Белоликите ще се пробуди за промяната, за това избуяване. Усещат я тази нова сила и знаят какво означава. Нещо повече, духовете ще им обяснят, че господарите им — истинските богове на баргастите — са затворени в Капустан. Духовете основатели са се събудили. Дошъл е моментът да бъдат освободени.
Капитанът изгледа продължително чародея, след което попита:
— Ти знаеше ли, че морантите са роднини на баргастите?
— Повече или по-малко. На Тор може и да не му хареса — а племената ще нададат вой, — но щом самите духове приеха Туист и народа му…
Паран въздъхна. „Трябва да поспя. Но не мога.“
— Я да ида да събера мостоваците.
— Новото племе на Тротс — ухили се Бързия Бен.
— Защо чувам хъркането му тогава?
— Още не знае какво е отговорност, капитане. Ще трябва да го научиш.
„На какво да го науча? Да живее под бремето на властта? Това и сам не мога да го постигна. Достатъчно е само да погледна лицето на Уискиджак, за да разбера, че никой не може — поне никой, който има сърце. Научаваме се да постигаме само едно: да крием мислите си, да прикриваме чувствата си, да заровим човечността си дълбоко в душите. А това не може да се предаде. Може само да се покаже.“
— Иди да го събудиш тоя кучи син — изръмжа Паран.
— Слушам, сър.
12.
Планинското наблюдателно укрепление, с гръб към езерото, беше с цвета на разредена кръв сред залеза. Над него кръжаха кондори, два пъти по-големи от Великите гарвани — гушестите им шии се извиваха и те оглеждаха кипналото човешко море в основата на укреплението, сред пушеците на лагерните огньове.
Едноокият тенесковри, доскорошен съгледвач от Воинството на Едноръкия, проследи кръжащия им полет много съсредоточен, сякаш можеше да разчете посланието на някой бог в шарките, които крилете им описваха в смрачаващото се небе. Беше прегърнал вярата искрено, съгласяваха се всички, които вече го
