входа, залата тънеше в сумрак, макар че Ток без усилие различи грубо изсечените голи камъни на стените. Нямаше никакво обзавеждане и стъпките му в плитките локви отекваха глухо.
Той хвана перилото на стълбата. Огромното метално съоръжение го придърпа на една страна — продължи бавния си кръг — и той залитна. Намръщи се и се качи на първото стъпало. „Кучият му син е горе, в някаква люлееща се стая. Сърцето ми сигурно ще се пръсне още на средата. А той ще си стои горе и ще чака срещата, която така и няма да се състои. Гуглата сигурно се хили на тая шега.“ Започна да се катери.
След четиридесет и две стъпала се озова на следващото ниво. Смъкна се върху студения бронз на площадката с пламнали крайници: светът се поклащаше като пиян наоколо. Отпусна длани върху грапавата метална повърхност и примига, за да се съсредоточи.
Стаята около него не беше осветена, ала единственото му око успя да различи всяка подробност — отворените сандъци, пълни с инструменти за изтезания, ниските оцапани със засъхнала кръв дървени нарове, вкочанените от мръсотия дрипи на една от стените и направените сякаш от безумен художник „пана“, покриващи останалите стени — одрани и съсухрени човешки кожи. Чак до върховете на пръстите и ноктите, изпънати в грозно подобие на човешки фигури, с плоски лица, на които само камъкът на стените показваше къде са били очите. Зашити с канап ноздри и уста, косите — издърпани на една страна и оставени да висят, сплъстени на мръсни кичури.
Обля го отвращение. Разтърсващи, съсипващи вълни. Искаше му се да закрещи, да се освободи от напора на ужаса, но можа само да изпъшка. Разтреперан, стана, вдигнал очи към кръжащите на спирала стъпала, и отново започна да се изкачва.
Виждаше стаи, сцени, които изплуваха пред погледа му смътни и колебливи, докато се изкачваше по тази сякаш безкрайна стълба. Изгуби всякаква представа за времето. Кулата, която вече скърцаше и стенеше от всички страни — полюшвана сякаш от вятъра, — се беше превърнала в изкачването на целия му живот, в единствената задача, за която се беше родил като смъртен. Хладен метал, камък, смътно осветени стаи, издигащи се и после пропадащи като нижещи се едно след друго по небесния свод бледи слънца, еони изкачване през родили се току-що и после загинали цивилизации, и всичко, останало помежду им — само илюзия за блясък и слава.
Трескавият му ум прескачаше бездните една след друга, залиташе все по-дълбоко в бездънния кладенец на лудостта, докато тялото му се катереше нагоре и нагоре. „Гугла, скъпи, вземи ме най-сетне, моля те. Вземи ме от стъпките на този покварен бог, сложи край на това срамно унижение — когато най-сетне се озова пред него, ще съм нищо…“
— Стъпалата свършиха — изрече тънък, треперещ старчески глас. — Вдигни глава да видя този твой така тревожещ лик. Сила ли нямаш? Позволи ми.
Воля се стече в плътта на Ток, живецът на някой друг, и изпълни всеки негов мускул със здраве и сила. При все това вкусът й беше мръсен, блудкав. Ток простена, помъчи се да й се противопостави, но не устоя. Дъхът му се успокои, сърцето му престана да бие бясно и той вдигна глава. Беше коленичил на последната платформа от кован бронз.
Пред него, изгърбена и смачкана, на един дървен стол седеше сбръчканата леш на старец. Очите му проблясваха, сякаш не бяха нищо повече от тънкото було на два хартиени фенера, изпънато и раздрано. Пророкът на Панион беше труп, но същевременно някакво същество обитаваше тази коруба от съсухрена плът, одухотворяваше я и Ток съзираше в него призрачното излъчване на сила, със смътните очертания на човек.
— А, вече разбирам — изхриптя отново тънкият глас, въпреки че устата не помръдна. — Това око наистина не е човешко. Вълче е, по-скоро. Удивително. Разправят, че не говориш. Е, ще го направиш ли сега?
— Както желаете — отвърна дрезгаво Ток. Гласът му беше прегракнал от дългото мълчание и изненада собствените му уши.
— Радвам се. Толкова ми е омръзнало да слушам себе си. Акцентът ти не ми е познат. Със сигурност не си гражданин на Бастион.
— От Малазан съм.
Трупът се приведе напред със скърцане, очите светнаха още по-ярко.
— Виж ти. Дете на онази далечна, страховита империя. Но си дошъл от юг, а шпионите ми съобщават, че армията на твоите сънародници иде от Пейл. Как си се изгубил така?
— Нищо не знам за тази армия, Пророче — отвърна Ток. — Сега съм тенесковри и само това е важното.
— Смело твърдение. Как се казваш?
— Ток-младши.
— Е, да оставим засега настрана въпроса с малазанската армия. Югът, поне доскоро, беше район, непредставляващ заплаха за моя народ. Но това се промени. Дразни ме някаква нова, упорита заплаха оттам. Тези… сегюле… и тяхната обезпокоителна, макар и за наша радост малка сбирщина съюзници. Те какво, твои приятели ли са, Ток-младши?
— Нямам приятели, Пророче.
— Дори след близките ти тенесковри? Какво би казал за Анастер, Първото чедо, който един ден ще поведе цяла армия от Чеда на мъртвото семе? Той те забеляза като… изключителен. А за мен какво ще кажеш? Не съм ли твоят Бог? Не те ли приех аз?
— Не съм сигурен кое от вас ме е приело — глухо отвърна Ток.
Трупът, както и вселилото се в него същество, трепнаха от думите му и мъгла от образи порази окото му. „Две същества. Живото, скрито зад мъртвото.“ Силата забушува отвътре, докато не му се стори, че старческото тяло всеки миг ще се разпадне. Крайниците затрепериха в спазми. След миг освирепялата сила затихна и тялото отново се вкочани.
— Повече от вълче око, щом толкова ясно виждаш онова, което никой досега не е успявал да разкрие. О, гледали са ме магьосници, опипвали са с прехвалените си лабиринти и нищо грешно не са съзирали. Измамата ми бе неподвластна на предизвикателства. Но ти…
Ток сви рамене.
— Виждам, каквото виждам.
— С кое око?
Той отново сви рамене. Нямаше отговор на това.
— Но ние говорехме за приятелства, Ток-младши. В моята свята прегръдка един смъртен не се чувства самотен. Анастер е бил измамен, както разбирам.
— Не съм твърдял, че се чувствам сам, Пророче. Казах, че съм без приятели. Сред тенесковрите аз съм едно цяло със свещената ти воля. Но все пак помисли за жената, която крачи до мен, или за детето, което нося на ръце, за всички хора наоколо… ако те умрат, ще ги погълна. Не може да има приятелство в такава компания, Пророче. Те са само възможна храна.
— Ала ти не ядеш.
Ток не каза нищо.
Пророкът отново се наведе към него.
— Но сега ще ядеш, нали?
„И ето как ме загръща лудостта, като най-горещо наметало.“
— Щом трябва да живея.
— А живеенето важно ли е за теб, Ток-младши?
— Не знам, Пророче.
— Е, да видим тогава. — Съсухрената му ръка се вдигна и магия раздра въздуха пред Ток. Пред малазанеца се оформи малка маса, отрупана с димящи късове сварено месо. — Прочие — изхриптя тънкият глас на Пророка — ето я нужната ти храна. Сладка плът; вкусна била, казват. Ах, виждам как лумна гладът във вълчето ти око. У теб наистина обитава звяр — какво го интересува произходът на това месо? Все пак предупреждавам те да го правиш бавно, инак свитият ти стомах ще изхвърли всичко, с което си го нахранил.
Ток простена тихо, след което се смъкна на колене пред масата и протегна ръце. Зъбите го заболяха, щом започна да дъвче, и собствената му кръв се смеси със соковете на месото. Преглътна, усети как
