вътрешностите му се впиха в залъка. Насили се да спре и да изчака.
Пророкът се надигна от стола и закрачи сковано към един от прозорците.
— Разбрах — заговори древното същество, — че армиите на смъртни не са достатъчни, за да бъде победена заплахата, която иде от юг. Ето защо изтеглих силите си и сега ще унищожа врага със собствената си ръка. — Извърна се рязко и го изгледа. — Казват, че вълците избягват човешка плът, стига да имат избор. Не мисли, че съм безмилостен, Ток-младши. Месото пред теб е сърнешко.
„Знам, кучи сине. Изглежда, не само окото ми е вълче — имам и вълчи сетива, и вълче обоняние.“ Взе още едно парче.
— Вече е без значение, Пророче.
— Радвам се. Усещаш ли как се връща силата в тялото ти? Позволих си да те изцеря — бавно, за да се смали травмата на духа. Харесваш ми, Ток-младши. Макар да го знаят малцина, аз мога да съм най-обичният от всички господари. — Старецът отново се извърна към прозореца.
Ток продължи да яде. Усещаше как животът отново се влива в него. Едничкото му око беше приковано в Пророка, примижало пред силата, която бе започнала да се трупа около съживения старчески труп. „Студена е тази магия. С мирис на лед във вятъра — спомени има тук, древни спомени — но чии?“
Стаята се замъгли, разпадна се пред погледа му. Баалджаг неуморно пристъпваше напред, едното й око бе извърнато наляво към лейди Енви — крачеше на десетина разтега встрани. Зад нея с леки отскоци вървеше Гарат: грамаден, с хълбоци, нашарени с десетки рани, от които все още капеше гъста, яростна кръв — кръвта на хаоса. Вляво от Гарат крачеше Туул. Нова карта бяха надраскали мечовете по тялото на Т’лан Имасс, карта от кости, разсечена кожа и мускули — Ток не беше виждал Т’лан Имасс толкова пострадал. Струваше му се невъзможно, че Туул може да стои на краката си, камо ли да върви.
Главата на Баалджаг не се извръщаше да види крачещите вдясно от нея сегюле, но Ток знаеше, че са там, вече и с Мок. Аят, също като Ток, беше обзет от спомени, съживени от миризмата на този нов, вледеняващ вятър, който идеше от севера — спомени, приковали вниманието и на двамата към Туул.
Т’лан Имасс вдигна глава, забави крачка и спря. Останалите също спряха. Лейди Енви се обърна към Туул и попита:
— Що за магия е това?
— Знаете не по-зле от мен, лейди — дрезгаво изхриптя отговорът на Туул, който не спираше да души във въздуха. — Неочаквано е. Объркването около онова същество, известно като Пророка на Панион, става все по-силно.
— Невъобразим съюз, но както изглежда, ще стане…
— Така изглежда.
Очите на Баалджаг отново се взряха на север, към свръхестественото сияние, усилващо се по назъбения хоризонт, сияние, което бе започнало да се стича между хребетите, да изпълва долини, да загръща все по-големи пространства. Вятърът се усили до вой, леден и хаплив.
Възкръснали спомени… това беше магия на Джагът…
— Можеш ли да я надвиеш, Туул? — попита лейди Енви.
Т’лан Имасс се обърна към нея.
— Аз съм без клан. Отслабнал съм. Освен ако не можете да ме опровергаете, ще трябва да й се възпротивим с всички сили, а тя непрекъснато ще се усилва, за да ни отхвърли.
Лицето на дамата беше изпълнено с тревога. Тя се загледа намръщено в сиянието на север.
— К’Чаин Че’Малле… и Джагът, в съюз. Този съюз има ли прецедент, Туул?
— Няма.
Леден дъжд засипа малката група и скоро премина в град. Ток усети жилещите му удари под козината на Баалджаг, щом животното се присви към земята. След миг тръгнаха отново напред, срещу напиращия вятър.
Пред тях планините се загръщаха в белезникава, прошарена с мръснозелени жилки мантия.
Ток примигна. Беше отново в кулата, присвит пред отрупаната с късове месо маса. Пророкът беше с гръб към него, обкръжен от сиянието на джагътска магия — съществото, обсебило старческия труп, вече се виждаше съвсем ясно — тънко, високо, плешиво и обагрено в зелено. „Но не, има още“ — сиви коренища се спущаха от краката на тялото, минаваха през каменния под, усукваха се с някакъв бесен прилив на болка… или екстаз. „Джагът извлича от друга магия, нещо по-старо, много по-гибелно от Омтоуз Феллак.“
Пророкът се обърна.
— Аз съм… разочарован, Ток-младши. Нима мислеше, че ще се свържеш с твоя вълк, без да разбера? Значи онзи, който е в теб, е готов за прераждането си.
„Онзи, който е в мен?“
— Уви, пуст ще си остане тронът на Звяра — продължи Пророкът. — Нито ти, нито онзи звяр-бог можете да надделеете моята мощ. Все пак, ако не бях разбрал, като нищо щеше да успееш да ме убиеш. Излъга ме!
Последното обвинение излезе с пронизителен писък и Ток видя, че пред него стои вече не старец, а малко дете.
— Лъжец! Лъжец! И за това ще страдаш! — Пророкът махна бясно с ръка.
Болка стисна Ток-младши, стегна като с железни гривни тялото и крайниците му и го надигна във въздуха. Изпукаха кости. Малазанецът изкрещя.
— Ще те прекърша! Да, на парчета ще те направя! Но няма да те убия, още не, още дълго, много дълго! О, виж как се гърчиш… ала какво знаеш за болката ти, смъртен? Нищо. Ще ти покажа, Ток-младши. Ще те науча. — И махна отново с ръка.
Ток се озова увиснал в абсолютен мрак. Болката, която се беше впила в него, не намаля, дори го стегна още по-силно. Пъшканията му отекнаха в лепкавия тежък въздух. „Той… той ме отпрати. Моят бог… ме прогони. И сега съм наистина сам. Сам…“
Нещо се приближаваше, нещо огромно, корава кожа изстърга в камък. До ушите му стигна скимтене, усили се, все по-близо.
Чу се писък и две сбръчкани ръце се впиха в малазанеца, притеглиха го в задушаваща, отчаяна прегръдка. Притиснат в отпуснатата пъпчива гръд, Ток се озова сред десетки трупове в различни степени на развала — всички в жадната прегръдка на огромни змийски ръце.
Ребрата му изпращяха и разкъсаха гърдите му. Кожата му стана хлъзгава от кръвта, ала целебната магия, дадена му от Пророка, устоя — кърпеше и съшиваше бавно, само и само костите му отново да бъдат строшени в неумолимата прегръдка.
Гласът на Пророка изпълни черепа му. „Омръзнаха ми всички други… ала теб ще запазя жив. Достоен си да заемеш мястото ми в тази сладка майчина ласка. О, тя е луда. Безразсъдна в безумието си, ала не гаснат в нея искрите на страстта. Огромна страст. Внимавай да не те погълне като мен — докато не попих в себе си толкова поквара, че ме изплю. Страстната нужда, когато те обсеби, се превръща в отрова, Ток-младши. Великата поквара на любовта сега ще поквари и теб. Плътта ти. Ума ти. Усещаш ли го вече? Започва. Усещаш ли го, скъпи малазанецо?“
Нямаше дъх, с който да изкрещи, но ръцете, които го държаха, усетиха потръпването му и застискаха още по-силно.
Тихо скимтене изпълни залата. Два гласа — на Ток и на онази, която го беше пленила.
13.
По онова време Воинството на Едноръкия беше може би най-добрата армия, създавана някога от Малазанската империя, въпреки многото избити от частта на Подпалвачите на мостове при Обсадата на Пейл. Събрани от различни части, включващи отряди от Седемте града, Фалар и остров Малаз, тези десет хиляди войници бяха според списъка четири хиляди деветстотин и дванайсет жени, останалите — мъже; хиляда двеста шестдесет и седем от всички тях бяха под двайсет и пет годишна възраст, седемстотин двайсет и един — над трийсет и пет години; останалите попадаха между тези две граници.
