Забележително наистина. Още повече като се вземе предвид следното: сред бойците му можеха да се намерят ветерани от Уикските войни (вж. Въстанието на Колтейн), Бунта на Ейрън (и от двете страни), Леса на Черното псе и гората Мот.
Как може да оцени човек такава армия? По подвизите й. А онова, което я очакваше в Панион Домин, щеше да превърне Воинството на Едноръкия в легенда, изсечена върху камък.
Над високата трева гъмжаха комари. Тежки черни облаци тътнеха над повехналата зеленина. Волове мучаха в яремите — очите им бяха покрити с гроздове побеснели насекоми. Мхаби гледаше как родствените й риви обикалят между животните, с шепи, пълни с мас, смесена със стрит киселец — размазваха я около очите, ушите, ноздрите и устата. С малко по-тънък слой бяха намазали и себе си. Повечето от войниците на Бруд също бяха приели ефективната засега защита на мехлема — Тайст Андий бяха явно неуязвими за жилещите гадини. Това, което бе привлякло този път рояците комари, бяха безкрайните редици от беззащитни малазански войници.
„Още един поход през този прокълнат от Гуглата континент за тази изтощена армия от чужденци, тези странници, които вече от толкова години са нежелани, презирани и мразени. Нашите нови съюзници, в посивелите им униформи, с избелелите знамена, прогласящи нова вярност. Следват само един мъж и не търсят оправдание, нито кауза.“
Придърпа грубата качулка над главата си. Ленивото слънце пробиваше през облаците, струпали се на югоизток. Тя беше с гръб към крачещата напред колона — седеше в един фургон на риви и гледаше точещия се обоз и охраняващите го от двете страни малазански войници.
„Бруд ли събужда тази вярност? Той беше бойният главатар, който за първи път победи малазанска армия. Земите ни бяха отнети. Каузата ни беше ясна и се сражавахме за пълководеца, който можеше да се противопостави на нашественическата войска. А ето, че сега сме изправени пред нова заплаха за отечеството ни, и Бруд реши да ни поведе. Все пак, ако ни заповяда да скочим в Бездната — ще го последваме ли? Аз самата дали ще го сторя, след като вече знам каквото знам?“
Мислите й се отнесоха към Аномандър Рейк и неговите Тайст Андий. Чужд им беше Дженабакъз, но се сражаваха в негова защита, в името на свободата на неговия народ. Властта на Рейк над Тайст Андий бе абсолютна. „Да. Те биха скочили в Бездната, без да мигнат. Глупци.“
А и малазанците, крачещи от двете им страни. Дужек Едноръкия. Уискиджак. И десет хиляди нетрепващи души. Какво правеше тези мъже и жени така упорити в чувството им за чест?
Куражът им беше започнал да я плаши. В корубата на състареното й тяло се таеше един прекършен дух. Озлочестена от собствения си страх, лишена от достойнство, престанала да бъде майка. Изгубена, дори за ривите. „Не съм нищо повече освен храна за детето си. Виждах я — вече от разстояние — станала е по- висока, наляла се е, бедрата, гърдите, лицето й. Тази Татърсейл е била газелка. Поглъща ме, тази нова жена, с тези нейни сънени очи, пълните устни, широката уста, полюшващата се, страстна походка…“
Един конник подкара към задницата на фургона; бронята му издрънча и прашното наметало изплющя, докато забавяше бойния си кон. Забралото на лъскавия му шлем беше вдигнато и отдолу се виждаше посивялата брада, подрязана късо, и свъсените очи.
— И мен ли ще отпратиш, мхаби? — изръмжа той.
— Мхаби? Онази жена е мъртва — отвърна тя. — Можеш да я оставиш тук, Уискиджак.
Той свали ръкавиците от щавена кожа от широките си, нашарени с белези ръце. „Груби са като на зидар, но будят обич все пак. Всяка жена, у която все още има живот, би пожелала ласката им…“
— Да сложим край на глупостите, мхаби. Нужен ни е съветът ти. Корлат ми разправя, че те терзаят сънища. Крещиш насън срещу някаква заплаха, която се приближавала към нас, нещо огромно и гибелно. Ужасът ти си личи — дори в този момент виждам как думите ми го накараха отново да пламне в очите ти. Опиши ми виденията си, мхаби.
Тя се помъчи да надвие болезнените удари на сърцето си и му отвърна с накъсан, горчив смях:
— Всички сте глупци. На моя враг ли се каниш да се опълчиш? На моя смъртен, неустоим враг? Ще извадиш ли меча си и ще застанеш ли на мястото ми?
Уискиджак се намръщи.
— Ако това помогне.
— Не е нужно. Това, което иде за мен в сънищата ми, иде за всички вас. О, сигурно смекчаваме ужасния му лик, мрака, който го загръща, дори ухиления череп, усмивката, която само за миг ни стъписва, но все едно си остава дълбоко позната — почти утешителна. И вдигаме храмове, за да притъпим с тях прехода във вечното му селение. Градим порти, вдигаме гробни могили…
— Твоят враг е смъртта? — Уискиджак извърна очи, после отново срещна погледа й. — Това е нелепо, мхаби. Двамата с теб вече сме твърде стари, за да се плашим от смъртта.
— Изправяш се лице в лице срещу Гуглата! — сопна се тя. — Така си го представяш — глупак! Той е само маската, зад която се крие нещо невъобразимо за теб. Аз го видях! Знам какво ме чака!
— Значи не копнееш вече за него…
— Сгрешила бях тогава. Вярвах в духовете на своето племе. Усещала бях призраците на предците си. Но те са само спомени, излезли наяве, усещането за самия себе си, вкопчило се отчаяно в силата на собствената си воля, и нищо друго. Не издържи ли тази воля, всичко е изгубено. Завинаги.
— Толкова ли е ужасно забвението, мхаби?
Тя се наведе, стиснала с две ръце страниците на колата; ноктите на костеливите й пръсти се впиха в старото грубо дърво.
— Онова, което е отвъд, не е забвение, невежа такъв! Не, представи си място, пълно с късове спомени — спомени за болка, за отчаяние — всички онези чувства, които най-дълбоко се врязват в душите ни. — Отпусна се назад уморено, бавно въздъхна и затвори очи. — Любовта се разсипва на пепел, Уискиджак. Дори самоличността я няма. От теб остава само онова, което е обречено на вечна болка и ужас — безкраен низ от спомени, от всеки — от всичко, което е живяло някога. В сънищата си… стоя на ръба. В мен няма сила — волята ми вече е показала немощта си. Когато умра… виждам какво ме чака, виждам какво жадува за мен, за спомените ми, за болката ми. — Отвори очи и се взря в него. — Това е същинската Бездна, Уискиджак. Отвъд всички легенди и приказки, това е истинската Бездна. И тя живее сама за себе си, терзана от ненаситен глад.
— Сънищата може да са само плодове на въображението, изваяни от собствените му страхове, мхаби. В тях проектираш справедливо наказание за онова, което възприемаш като провал в живота си.
— Махни се от очите ми — изръмжа тя, обърна се и придърпа качулката около главата си, да се откъсне от околния свят — от всичко извън изкорубените, мръсни дъски на долницата на фургона.
„Махни се, Уискиджак, с твоите пронизващи като меч думи, с хладната, непроницаема броня на невежеството ти. Не можеш с едно просто, жестоко твърдение да отвърнеш на всичко, което съм видяла. Не съм аз камъкът за грубите ти длани. Възлите в мен са неподвластни на твоето длето.“
„Острите ти като меч слова не ще поразят сърцето ми.“
„Не смея да приема мъдростта ти. Не смея…“
„Уискиджак. Кучи син такъв.“
Командирът подкара в лек тръс през прахоляка, към авангарда на малазанската армия. Тук намери Дужек, с Корлат от едната страна и Круппе от другата — дебеланкото се клатушкаше като пиян на гърба на едно муле и махаше бясно с ръце да отпъди рояците комари.
— Напаст са тези твари вредни! Круппе е отчаян!
