— Готови са вече да умрат за теб — каза тя, след като се изравниха. — Знам, не го правиш нарочно. Всичко е непредвидимо, когато си човешко същество, стари приятелю. Това те прави толкова опасен.
— Нищо чудно, че вървиш така сама — отвърна той.
Усмивката й беше язвителна.
— Знаеш ли, много си приличаме с теб. Трябва само да подложим шепите си и десет хиляди човешки души се втурват да ги напълнят. И от време на време някой от нас го осъзнава и внезапният, смазващ товар ни втвърдява още по-дълбоко отвътре. А онова, което е било меко, става все по-малко и все по-слабо.
— Не по-слабо, Силвърфокс. По-скоро — по-съсредоточено, по-избирателно. Това, че изобщо усещаш бремето, е доказателство, че си остава живо и здраво.
— Има разлика все пак — рече тя. — За теб десет хиляди души. За мен — сто хиляди.
Той сви рамене.
Силвърфокс понечи да продължи, но в този миг рязък пукот изпълни въздуха зад тях. Обърнаха се рязко и видяха на хиляда крачки назад дивашки разцепено небе, от което се изля река от пурпур. Двете пехотинки вече бяха смъкнали арбалетите.
Високата степна трева от двете страни на пътя почерня и се сгърчи. Доехтяха далечни викове — ривите бяха видели огнения взрив.
Фургонът на Тригали, който се появи от разлома, гореше с черни пламъци. Самите коне, погълнати от огъня, изцвилиха в ужас и скочиха върху лумналата в пламъци земя. След миг пожарът ги помете и фургонът се затъркаля сам, понесен от инерцията през пурпурния разлив. Едното предно колело се откачи и грамадното возило спря, завъртя се — от двете му страни западаха изгорели тела, — после се килна на една страна сред взрив от черни пламъци.
Вторият фургон, който изникна пред очите им, бе облизан от същия магически огън, макар че все още се държеше. Ореол от защитна магия бе обкръжил осемте коня. Впрягът се тресеше, докато излизаше с тътен; цопна тежко в реката от кръв, която се заизлива от портала. Коларят, изправен като обезумяло привидение, с развято наметало, ръсещо черен пламък, изрева предупредително на двете морски пехотинки, преди да свие рязко настрани и да заоре в коловозите. Конете залитнаха, задърпаха огромния фургон на две колелета, той се килна и едната му страна с трясък се удари в земята. Един от пазачите, вкопчил се в ритлата, бе изхвърлен от удара и пльосна в прииждащата река. Омазаната му в червено ръка се надигна над пороя, после потъна и изчезна.
Конете и фургонът изгромолиха на десетина крачки от войниците, забавиха ход извън реката и пламъците бързо загаснаха.
Появи се трети фургон, след него — още един, и още един. Возилото, което изскочи след тях, беше голямо колкото къща — търкаляше се върху десетки железни колелета, обрамчени с искряща магия. Над тридесет товарни коня го теглеха, но, прецени Уискиджак, дори толкова много яки животни нямаше да са достатъчни, ако не беше осезаемата магия, понесла огромната тежест на фургона.
Зад него порталът рязко се затвори, с последно изригване на кръв.
Командирът погледна надолу и видя, че краката на коня са затънали до глезените във вече забавящото се течение. Обърна се към Силвърфокс. Тя стоеше вкочанена и гледаше гъстата пурпурна течност, заляла голите й прасци.
— Тази кръв… е негова — промълви бавно, почти невярващо.
— Чия?
Тя вдигна очи към него, объркана.
— На Древен бог. На… приятел. Това запълва лабиринтите. Той е ранен. Ранен… може би фатално. Богове! Лабиринтите!
Уискиджак изруга, стисна юздите и срита коня в галоп сред плискащата се кръв към гигантския фургон.
Страните му бяха разядени от огромни отвори. Там, където се бяха вкопчили пазачите, се виждаха обгорели петна. Над целия впряг се носеше дим. От задницата скачаха хора, залитаха като слепи, стенеха, сякаш душите им са изтръгнати от телата. Видя стражи да падат на колене в лепкавата кръв, да плачат и да се кланят в оглушителната тишина.
Страничната врата откъм Уискиджак се отвори.
Появи се уморена жена и се притекоха да й помогнат да слезе. Тя прогони с вял жест спътниците си и ботушите й стъпиха в червената тревиста тиня.
Командирът скочи от седлото.
Зачервените от умора очи на търговката се спряха върху него и тя изхриптя изтощено:
— Моля да ни извините за забавянето, сър.
— Доколкото схващам, ще трябва да си потърсите друг начин за връщане в Даруджистан — каза Уискиджак и измери с око фургона зад нея.
— Ще го решим, след като преценим щетите. — Жената се обърна към прашния облак на изток. — Войската ви спряла ли е вече за нощен лагер?
— Не се съмнявам, че вече е разпоредено.
— Добре. Не сме във форма да ви гоним.
— Забелязах.
Трима пазачи — акционери — излязоха от един от предните фургони; залитаха под тежестта на огромна, чудовищна ръка, откъсната от рамото, от която все още капеше кръв. Три ноктести пръста и два противоположни палеца потръпваха и се гърчеха само на педя от лицето на един от пазачите. Тримата се хилеха.
— Този още беше там, Харадас! Другите трима обаче ги изтървахме. Е, не е ли прелест?
Харадас затвори очи и въздъхна.
— Атаката дойде много рано — заобяснява тя на Уискиджак. — Десетки демони. Сигурно се бяха объркали и подплашили също като нас.
— И защо трябва да ви нападат?
— Не беше нападение, сър — заговори един от пазачите. — Просто искаха да ги качим и да ги измъкнем от кошмара. Щяхме да се съгласим даже, ама много тежки бяха…
— А и гаранция не подписаха — намеси се друг. — Ние им предложихме да заложат нещо, обаче…
— Достатъчно — прекъсна го Харадас. — Махнете го това нещо оттука.
Но тримата се бяха приближили твърде много до предното колело на грамадния фургон и демонската ръка го стисна рязко. Тримата се дръпнаха сащисани. Ръката увисна от колелото.
— О, това вече е върхът! — сопна се Харадас. — Е, и кога ще се отървем от това?
— Ами, когато пръстите се изморят, предполагам — каза един от пазачите и погледна намръщено ръката. — Малко ще подрусва известно време, скъпа. Съжалявам.
От войсковата колона се приближи конен отряд.
— Ескортът ви пристигна — каза Уискиджак. — Ще ви помолим за подробен доклад за пътуването ви, госпожо — съветвам ви да отдъхнете до вечерта, подробностите по разпределянето ги оставете на помощниците си.
Тя кимна.
— Да, така ще направя.
Командирът се огледа за Силвърфокс. Беше тръгнала отново, двете пехотинки вървяха по петите й. Кръвта на бога беше зацапала ботушите им и краката на риви.
На двеста и повече крачки земята приличаше на мръсен и раздран червен килим.
Мислите на Каллор бяха мрачни, както винаги.
„Прах и пепелища. Глупците дърдорят ли дърдорят в командната шатра, суетна загуба на време. Смърт се излива от лабиринтите — много важно. Редът рухва в хаос, съкрушен от самите ограничения, които е наложил. Светът ще се справи много по-добре без магове. Аз поне няма да скърбя за кончината на чародейството.“
Единствената свещ, поръсена със стритите късчета от редкия изсушен морски червей, вдигаше гъст тежък дим, който изпълваше шатрата. Сенки пълзяха под стелещите се сиви валма. Мигащата жълтеникава светлина подскачаше по древната, толкова често кърпена броня.
