— Марш тогава!
Вестителят отново се поклони, а порталът зад него се разтвори. След миг той пристъпи заднешком и изчезна.
Димът от свещта се завихри след затворения портал, а Каллор вдиша дълбоко и добави още години и години към подновената си сила. Седеше вкочанен… „Ловец, готов да скочи от засадата. Светкавично. Смъртоносно.“
Уискиджак излезе от командната шатра и вдигна очи към звездната шир. Отдавна не се беше чувствал толкова уморен.
Чу зад себе си стъпки и след малко една мека дългопръста длан се отпусна на рамото му. От допира го обляха топли вълни.
— Хубаво би било поне веднъж да чуем добра вест — промълви Корлат.
Той изпъшка.
— Виждам тревогата в очите ти, Уискиджак. Списъкът е дълъг, нали? Твоите Подпалвачи на мостове, Силвърфокс, майка й, а сега — и тази атака на лабиринтите. Вървим напред слепешком. Толкова много неизвестни. Дали Капустан се държи все още, или е паднал? И какво става с Тротс? А Паран? А Бързия Бен?
— Знам го този списък, Корлат.
— Извинявай. Просто споделям тревогите ти.
Той я изгледа.
— Прощавай, но защо? Тази война не е твоя… духове подземни, дори този свят не е твой! Защо се поддаваш на нуждите му? — Въздъхна дълбоко, погледът му отново се върна на нощното небе. — Този въпрос си задавахме често, в началото на кампаниите. Помня, в Леса на Черното псе, как се натъкнахме веднъж на шепа от твоите родственици. Една морантска „проклетия“ ги беше свалила. Отделение от редовните части оглеждаше телата им за плячка. Ругаеха — не можеха да намерят нищо ценно. Няколко стегнати на възли цветни парцалчета, гладко камъче, прости оръжия — все неща, които можеш да намериш на най-скапания пазар във всеки град. — Помълча и продължи: — И помня как се замислих тогава: как са живели тези същества? Какви са били мечтите, стремежите им? Дали ще липсват на близките си? Мхаби веднъж спомена, че ривите са се нагърбили със задачата да погребват падналите Тайст Андий… е, ние направихме същото, в онзи лес. Изгонихме пехотинците. Погребахме мъртвите ви, Корлат. Почетохме душите им по малазанския обичай…
Очите й бяха бездънни.
— Защо? — тихо попита тя.
Уискиджак се намръщи.
— Защо ги погребахме? Дъх на Гуглата! Ние уважаваме враговете си — които и да са те. Но най-вече Тайст Андий. Те пазеха пленниците живи. Грижеха се за ранените. Дори приемаха отстъпленията — нито веднъж не са ни преследвали, след като сме се измъкнали от губеща схватка.
— А Подпалвачите на мостове не отвръщаха ли на това доброжелателство многократно, командире? Съвсем наскоро така постъпиха и другите войници на Дужек Едноръкия.
— Повечето кампании стават все по-гадни, колкото по-дълго се проточват — каза Уискиджак. — Но не и тази. Тя беше много по-… цивилизована. Неизречени правила…
— Много от това се развали, когато превзехте Даруджистан.
Той кимна.
— Повече, отколкото си даваш сметка.
Ръката й все още беше на рамото му.
— Ела с мен в шатрата ми, Уискиджак.
Той вдигна вежди, усмихна се и отвърна сухо:
— Нощта не е добра да си сам…
— Не бъди глупав! — сряза го тя. — Не те помолих за компания — искам теб. Не някоя безлика нужда, на която трябва да се отвърне и за която всеки би бил подходящ. Не е това. Ясна ли съм?
— Не съвсем.
— Искам да станем любовници, Уискиджак. От тази нощ. Искам да се будя в прегръдката ти. Искам да знам дали изпитваш чувства към мен.
Той помълча дълго.
— Щях да съм глупак ако не го исках, Корлат, но също така смятах, че ще е още по-глупаво да се натрапвам. Допусках, че си имаш друг, Тайст Андий — съюз, който несъмнено трае от векове…
— И какъв смисъл би имало от такъв съюз?
Той се намръщи изненадано.
— Ами, ъъъ… другарство? Деца?
— Децата идват. Рядко. Повече плод на скуката, отколкото на нещо друго. Тайст Андий не намират другарството сред своите. Това много отдавна умря, Уискиджак. Но още по-рядко се случва Тайст Андий да излезе от мрака, в света на смъртните, и да потърси отдих от… от…
Той опря пръст на устните й.
— Стига. За мен е чест да приема, Корлат. Повече, отколкото можеш да разбереш. И ще се постарая да бъда достоен за твоя дар.
Тя поклати глава и сведе очи.
— Оскъден е този дар. Потърсиш ли в сърцето ми, сигурно ще се разочароваш от това, което ще намериш.
Малазанецът се отдръпна и посегна към кесията на колана си. Развърза я, извади малка кожена торбичка и я изсипа в шепата си. От нея изпаднаха няколко монети, след тях — дрипаво вързопче многоцветни ивици плат и едно тъмно гладко камъче.
— Помислих си — бавно заговори той, без да откъсва очи от шепата си, — че някой ден бих могъл да получа възможност да върна онова, което явно е било ценно за онези Тайст Андий. Всичко, което бе намерено при онова претърсване… Дадох си сметка — още тогава, — че не мога да не ги почета.
Корлат сложи ръката си върху неговата и предметите останаха между дланите им. После го поведе към първата редица шатри.
Мхаби сънуваше. Беше се вкопчила в ръба на пропаст, побелелите й пръсти се впиваха в чворести корени, ронещата се пръст прашеше лицето й, докато се мъчеше да се задържи.
Долу я чакаше Бездната, гъмжаща от дрипави спомени, от писъци на болка, на страх, на гняв, на ревност и на тъмни желания. Бурята, която бушуваше долу, копнееше за нея и тя беше безпомощна.
Ръцете й отслабваха.
Виещият вятър се впи в краката й, задърпа, изтръгна я и тя падаше, писъкът й се вля в какофонията. Ветровете я заподмятаха, заобръщаха я, заподхвърляха я…
Нещо силно и яростно я перна в бедрото, плъзна се встрани. Въздухът я блъсна в гърдите. Сблъсъкът се повтори — ноктести пръсти се впиха около кръста й, покрити с люспи и студени като смъртта. Рязко дръпване, главата й се отметна назад… и вече не падаше, а се издигаше, понесена все по-високо и по- високо.
Ревът на бурята заглъхваше под нея и се отвя някъде встрани.
Мхаби изви глава и погледна нагоре.
Над нея се бе извисил немрящ дракон, неописуемо огромен. Накъсани съсухрени дрипи кожа бяха провиснали от крайниците му, почти прозрачните му крила тътнеха. Чудовището я отнасяше.
Тя погледна надолу.
Под нея се простираше безлика жълтеникавокафява равнина. В земята се виждаха дълги цепнатини, пълни с мръсен, надигащ се лед. Видя как едно по-тъмно петно, разкъсано по краищата, се понесе по склона на един хълм. „Стадо. Вървяла съм по тази земя. В сънищата си… имаше дири…“
Драконът зави в кръг, сви криле и започна бърза спирала към земята.
Усети се, че плаче — стъписана осъзна, че изпитва не ужас, а възбуда. „Духове горни, това ли било да летиш? Вече знам какво е истинска завист!“
