Седнал в богато украсения обкован с желязо трон, Каллор вдишваше дълбоко ободряващите пушеци. „Алхимията не е магия. Тайнствата на естествения свят съдържат много повече чудеса, отколкото и най- великият маг може да сътвори за хиляда живота. Тези «вековни свещи» например, много добре са наречени. Ето, че още един пласт живот се всмуква в плътта и костите ми — усещам го с всяко вдишване. И добре, че е така. Кой би пожелал да живее вечно в тяло, станало твърде крехко, за да може да се движи? Нови сто години, спечелени само за една нощ, извлечени от дълбините на това единствено стълбче восък. А имам още десетки и десетки…“
Въпреки безкрайния низ от десетилетия и столетия, въпреки безкрайната скука на бездействието, тази така неотменна част от живота, все пак имаше мигове… „мигове, в които трябва да действам — бързо, с увереност. Има същества, които ловят жертвите си, без да се движат; когато станат съвършено неподвижни, те са най-опасни. Аз съм такова същество. Винаги съм бил такова, ала всички, които ме познават ги… няма. Дечицата, които сега са около мен, с техните бъбриви грижи, са слепи за ловеца сред тях. Слепи…“
Стискаше с побелелите си ръце облегалките на трона, газеше из спомените си, извличаше ги като трупове, изровени от земята, придърпваше за миг образите им към вътрешния си взор, преди да ги захвърли и да продължи.
„Осемдесет могъщи чародея, сплели ръце, извисили гласовете си в хор. Жадни за мощ. Търсещи я от едно далечно, неведомо селение. Неподозиращ, обзет от любопитство, богът, странник в това странно място, пристъпва, а после изщраква капанът. Пропада, разкъсан е на късчета, ала все пак е жив. Смъкнат долу, сгромолясал се върху цял нещастен континент, заличавайки лабиринти. Самият той — разбит, прекършен, осакатен…“
„Осемдесет могъщи чародея, решили да ми се опълчат, и с това — освободили кошмар, който се надига отново, след хилядолетия. Глупци. Сега са прах и пепелища…“
„Трима богове, връхлитащи срещу селението ми. Твърде много обиди им беше нанесла ръката ми. Съществуването ми бе събудило много повече от гняв и затова се съюзиха, за да ме съкрушат веднъж и завинаги. В невежеството си бяха решили, че ще играя по техните правила. Или ще се бия, или ще отстъпя владението си. О, как се изненадаха, когато нагазиха в империята, за да не заварят там… нищо живо. Нищо освен натрошени кости и мъртва пепел.“
„Не можеха да разберат — никога не са могли, — че нищо не бих отстъпил. Вместо да предам всичко, което бях сътворил, аз го унищожих. Това е привилегията на Създателя — да дадеш, а после — да отнемеш. Никога не ще забравя смъртния вик на света — защото той беше моят вик на триумф…“
„А един от вас е останал, и ме преследва отново. О, зная, че си ти, К’рул. Ала вместо мен ти си намери друг враг, и той те убива. Бавно, сладостно. Върна се в този свят, за да умреш, както те предупредих. И знаеш ли? Сестра ти също се огъна под древното ми проклятие. Толкова малко е останало от нея, дали ще се съвземе изобщо? Не, доколкото зависи от мен.“
Смътна усмивка заигра по набръчканото му бледо лице.
Пред него бавно започна да се оформя портал и той присви очи. От зейналия отвор блъвна поквара. На прага се очерта фигура — висока, мършава, с обезобразено лице — огромни кървави рани в плътта, счупена кост, лъснала на светлината на свещта. Порталът се затвори след джага и той застана отпуснат, очите му бляскаха като тъмни локви.
— Нося поздрави от Сакатия бог — каза джагът. — На теб, Каллор… — помълча да огледа вътрешността на шатрата — и на огромната ти империя.
— Изкушаваш ме — изхриптя Каллор — да понашаря още пострадалото ти лице, Гетол. Империята ми може да я няма вече, но този трон няма да го предам. Точно ти от всички би трябвало да си разбрал, че амбициите ми не са свършили и че съм търпелив.
Гетол се изсмя мрачно.
— Ех, скъпи ми Каллор. За мен ти си изключение от правилото, че търпението е добродетел.
— Мога да те унищожа, Джагът, все едно кого наричаш свой господар напоследък. Мога да довърша започнатото от таланта, който те е наказал. Съмняваш ли се?
— Определено не — небрежно отвърна Гетол. — Виждал съм те как въртиш двуръчния си меч.
— Прибери тогава словесните си ножове и ми кажи за какво си дошъл.
— Най-напред — извинения, че прекъснах… съсредоточението ти. Сега ще обясня. Аз съм Вестителят на Сакатия бог — да, в Драконовата колода се появи нов дом. Домът на Оковите. Първите тълкувания вече се появиха и скоро всеки гадател ще започне да търси смисъла им.
— И очакваш този гамбит да подейства? — изсумтя Каллор. — Този дом ще бъде нападнат. Заличен.
— О, битката вече е започнала, старче. Едва ли си сляп за това, а и за факта, че ние печелим.
Очите на Каллор се присвиха на цепки.
— Отравянето на лабиринтите? Сакатият бог е глупак. Какъв смисъл има да унищожава силата, която му е нужна, за да утвърди претенциите си? Без лабиринтите Драконовата колода е нищо.
— Названието „отрова“ е погрешно, Каллор. По-скоро помисли за заразата като за нещо, налагащо… промяна на лабиринтите. Да, онези, които й се противопоставят, гледат на нея като на гибелна проява, като на „отрова“, наистина. Но само защото основната й цел е да направи лабиринтите непроходими за тях. Слугите на Сакатия бог обаче ще могат да пътуват свободно по пътищата им.
— Не съм слуга на никого — изръмжа Каллор.
— Постът на Върховен крал е вакантен в Дома на Оковите на Сакатия бог.
Каллор сви рамене.
— Обаче се изисква да си цапам коленете пред Сакатия.
— Подобни жестове не се изискват от Върховния крал. Домът на Оковите съществува извън влиянието на Сакатия бог — не е ли очевидно? Той е окован, в края на краищата. Заклещен в един безжизнен къс на отдавна мъртъв лабиринт. Прикован към плътта на Спящата богиня — да, това се оказа единственият му източник на сила, но е ограничен. Разбери, Каллор, сега Сакатият бог хвърля Дома на Оковите в света, оставя го на собствената му съдба. Оцеляването зависи от онези, които поемат титлите му. На някои от тях Сакатият бог може да влияе — макар и не пряко, — но други, като Краля на Върховен дом Окови, трябва да се смятат за свободни.
— Ако е така — изръмжа след дълго мълчание Каллор, — защо ти не си Кралят?
Гетол сведе глава.
— Висока чест ми оказахте, сър. Но съм доволен да си остана Вестителя…
— Заради заблудата, че вестоносецът винаги е щаден, каквито и вести да носи? Никога не си бил умен като брат си, нали? Готос сигурно се смее някъде.
— Готос никога не се смее. Но като знам къде гние сега, аз се смея. Често. Виж, ако трябва да се задържа тук още, за да чакам отговора ти, присъствието ми може да се засече. Наблизо има Тайст Андий…
— Много близо. Да не говорим за Каладън Бруд. Имаш късмет, че Аномандър Рейк си отиде — върна се на Лунния къс, където и да е той…
— Местоположението му трябва да се открие и да се съобщи на Сакатия бог.
Сивокосият воин вдигна вежда.
— Задача за Краля?
— Нима предателството ужилва чувството ти за чест, Каллор?
— Ако го наречеш внезапен стратегически обрат, не жили толкова. Това, което искам в замяна, е една възможност, а Сакатият бог да я уреди както благоволи.
— И какво е естеството на тази възможност, Върховни кралю?
Каллор се усмихна, после лицето му се вкочани.
— Жената… Силвърфокс… Миг на уязвимост, само това искам.
Гетол бавно се поклони.
— Аз съм вашият Вестител, ваше величество, и ще предам желанията ви на Сакатия бог.
— Кажи ми, преди да си тръгнеш. Този трон подходящ ли е за Дома на Оковите, Гетол?
Джагътът огледа нащърбеното, обковано с ръждиво желязо дърво, забеляза пукнатините по него.
— Определено става, ваше величество.
