— Вятърът скоро ще се усили — изръмжа Дужек. — Наближаваме хълмове.

Корлат подкара до Уискиджак.

— Как е тя, командире.

Той се намръщи.

— Все така. Духът й е смачкан и посърнал също като тялото й. Създала си е някакъв образ на смъртта, който я кара да бяга от нея с ужас.

— Тат… Силвърфокс се чувства изоставена от майка си. Това събужда горчивина. Вече не приема компанията ни.

— Това според мен се превръща в борба на воля. Самотата е последното нещо, от което тя има нужда, Корлат.

— В това отношение е като майка си, както отбеляза току-що.

Той въздъхна и се намести в седлото. Мислите му се зареяха; беше уморен, кракът му се беше схванал и го болеше. Сънят все му убягваше. Не бяха чули буквално нищо за Паран и Подпалвачите на мостове. Лабиринтите бяха станали непроходими. А и не бяха сигурни нито дали е започнала обсадата на Капустан, нито каква е съдбата на града. Уискиджак беше започнал да съжалява, че бе отпратил Черните моранти. Армиите на Дужек и Бруд крачеха към непознатото. Дори Старата и нейните роднини не се бяха мяркали от цяла седмица.

„Всичко е заради проклетите лабиринти и покварата, която ги е запълнила…“

— Закъсняват — измърмори Дужек.

— И нищо повече, Круппе ви уверява до един. Спомнете си последната доставка. Три коня, останали в предния фургон, другите — убити и откъснати от поводите. Четирима акционери изчезнали, душите им и вещите пръснати от пъклените ветрове. А самата търговка! Ни жива, ни умряла беше. Предупреждението беше ясно, приятели — лабиринтите са изложени на риск. И докато се приближаваме към тоя Домин, покварата става все по… ъъъ… покварена.

— Но ти въпреки всичко настояваш, че ще успеят да пробият.

— Круппе го твърди най-убедено, Върховен юмрук! Търговска гилдия Тригали държи на договорите си. Не са за подценяване те, о, не. Днес трябва да доставят продоволствието. Следователно продоволствието ще бъде доставено. И — при условие че молбата на Круппе бъде зачетена — сред това продоволствие ще има и сандъци с най-добрия репелент срещу насекоми, създаван някога от вездесъщите алхимици на Даруджистан!

Уискиджак се наведе към Корлат.

— Къде върви тя в колоната?

— Най-отзад, командире…

— А някой наблюдава ли я?

Жената Тайст Андий хвърли поглед през рамо и се намръщи.

— А трябва ли?

— Откъде да знам, в името на Гуглата? — сопна се той. И се навъси. — Прощавай, Корлат. Ще я потърся. — Обърна коня и препусна в галоп.

— Мда, кисели ставаме — замърмори Круппе, след като командирът се отдалечи. — Не и благият Круппе, за когото всички грозни слова бръмчат безвредно над невъзмутимата му главица и се губят в пустия етер. А стрелите, прицелени по-ниско, о, те просто отскачат от обилното самообладание на Круппе…

— Тлъстото, искаш да кажеш — подхвърли Дужек, отри прахта от челото си, после се наведе и се изхрачи на земята.

— Хм, Круппе, хубавичко уплътнен и неуязвим, нехайно се подсмихва на злобната насмешка на Върховния юмрук. Тъкмо в тази пряма войнишка грубост трябва да се къпе човек, когато е тръгнал в поход на левги и левги от цивилизацията. Антидот срещу плъховете в градските канавки, освежителен балсам срещу сардоничната палячовщина на знатните особи — защо да боцкаш с игла, като можеш да удряш с чук, а? Круппе вдишва дълбоко — но не чак толкоз дълбоко, че да го задави прашливата воня на дивото — тези безхитростни словца. Живо трябва да превключи интелектът от сложните и деликатни стъпки на дворцовия танц към дивашкия тътен на ботуши в пръхтяща каденца…

— Гуглата да ме вземе дано — измърмори Корлат на Върховния юмрук, — успяхте все пак да му влезете под кожата.

Дужек се ухили доволно.

Уискиджак изкара коня си встрани от прииждащите походни колони и спря да изчака ариергарда. Риви се виждаха навсякъде — движеха се сами или на малки групи, метнали дългите си копия на раменете си. Със загорели от слънцето лица, крачеха с леки стъпки, неподвластни сякаш на горещината и неизтощени от многото левги. Караха стадото на бедерините успоредно на армиите, на една трета левга на север. В празнината между двата потока се мяркаха хора от племето, връщаха се от стадото или поемаха натам. Понякога с тях имаше и кола, тръгнала празна на север или натоварена с животински труп обратно към човешката река.

Ариергардът се приближи, обкръжен от малазански конници, достатъчно на брой, за да притъпят изненадваща атака достатъчно дълго, та да могат главните сили да обърнат и да им се притекат на помощ. Командирът откачи меха от седлото, отпи глътка вода и присви очи да огледа войниците си.

После, доволен, подкара в лек тръс, примижал в стелещите се облаци прах.

Тя крачеше в един такъв облак, сякаш търсеше уединение, със стъпка, така напомняща за Татърсейл, че тръпки полазиха по гръбнака му. На двайсет крачки зад нея с отмерена стъпка крачеха две малазански пехотинки, с преметнати през раменете арбалети и спуснати забрала на шлемовете.

Командирът изчака, докато го подминат, обърна коня и бавно пое след тях. След няколко мига се изравни с двете морски пехотинки.

Те го погледнаха. Не отдадоха чест — при бойни условия уставът не го предвиждаше. Жената откъм него само кимна отсечено.

— Командире. Дошли сте да изядете полагащия ви се дял прах, а?

— А вие как си спечелихте тази привилегия?

— Доброволно, сър — отвърна другата жена. — Оная отпред е Татърсейл. Да, знаем, нарича се Силвърфокс, но не може да ни заблуди. Тя си е нашият Кадрови маг.

— И решихте да й пазите гърба.

— Да. Честна сделка, сър. Винаги.

— А двете достатъчни ли сте?

Първата се засмя.

— Двете сме проклети от Гуглата убийци, аз и сестра ми, сър. По две стрели на минута пускаме — и двете. А като не стига времето за това, превключваме на мечовете, по един във всяка ръка. А като се издънят и те — копията…

— А като ни свърши желязото, на зъби минаваме, сър — изръмжа другата.

— С колко братя сте отраснали?

— Седмина, само че те избягаха, който когато можа. Както и татенцето де. Ама майка се оправяше по- добре без него, и не беше празна закана, когато го каза.

Уискиджак се приближи още и нави левия си ръкав. Наведе се от седлото и показа оголената си ръка на двете пехотинки.

— Тия белези виждате ли ги — не, тия по-горе.

— Хубава захапка — отбеляза по-близката жена. — Само че много малка нещо.

— На пет беше, малката банши. Аз бях на шестнайсет. Първата битка, която съм губил.

— А стана ли войник момичето, командире?

Той се изправи и смъкна ръкава си.

— Гуглата да ме вземе, не. Като стана на дванайсет, тръгна да си търси крал за мъж. Така поне твърдеше. Оттогава нито съм я виждал, нито съм я чувал.

— Бас слагам, че го е намерила, сър — каза първата жена. — Ако е като вас.

— Е, сега вече ме задави не само с прах, войник. Продължавайте.

Подкара напред и настигна Силвърфокс.

Вы читаете Спомени от лед
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ОБРАНЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату