познаваха. Беше онемял пред необятността на Домина още от онзи ден в Бастион, преди три седмици. Долавяше се някаква свирепа жар в единственото му око от самото начало, някакъв древен плам, шепнещ все по-силно за вълци, пристъпващи в мрака. Разправяха, че самият Анастер, Първият сред Чедата на мъртвото семе, забелязал този мъж, привлякъл го към себе си през дългия поход, а после на едноокия тенесковри му дадоха кон и сега той яздеше с помощник-командирите на Анастер в авангарда на човешката вълна.
Свитата от помощник-командири на Анастер се подменяше, разбира се, с жестока систематичност.
Прегладнялата армия сега се беше струпала в нозете на Пророка на Панион. Призори той щеше да се появи на терасата на централната кула на Наблюдателницата и щеше да вдигне ръце за свещен благослов. Зверският вой, който щеше да събуди благословията му, можеше да потресе някой човек с по-дребна душа, ала Пророкът, с неговата дълбока древност, не беше обикновен човек. Той беше самото въплъщение на Панион, богът. Единственият бог.
Когато Анастер поведеше армията на тенесковрите на север, към реката и след това — отвъд нея, към Капустан, щеше да понесе в себе си силата на Пророка. И врагът, струпал се да им се противопостави, щеше да бъде насилен, изяден, заличен от земята. Нямаше капка съмнение за това в умовете на стоте хиляди. Само увереност, наточен като бръснач железен меч в здравата хватка на непрестанния и отчаян глад.
Едноокият мъж продължаваше да се взира към кондорите в гаснещата светлина на привечерта. Може би, шепнеха някои, общува със самия Пророк и погледът му не следи кръжащите птици, а обхожда самото укрепление на Наблюдателницата.
Беше толкова близо до истината, колкото можеха да се приближат селяците. Ток-младши наистина оглеждаше извисилото се укрепление, древния манастир, ограден с безразборни военни пристройки: бойници и стени за обстрел, огромни стражеви кули при портите и стръмни окопи. Усилията продължаваха, строителите и инженерите явно бяха решили да го превърнат в непревземаема крепост само за една нощ, под извисяващите се пламъци на огньовете.
„О, бързай, бързай в тази сетна своя паника да се укрепиш и да бъдеш неуязвим. Почувствай онова, което чувстваш. Ново е за теб това чувство, но всички ние го познаваме много добре. Седемте Ловци на К’елл, които изпрати вчера, онези, които ни подминаха по пътя… няма да се върнат. И онзи магически огън, който виждаш да святка като мълния нощем в небето на юг… той се приближава. Неумолимо. Причината е съвсем проста — успя да разгневиш скъпата ни лейди Енви. А тя никак не е добра, когато е ядосана. Видя ли с очите си касапницата в Бастион? Или изпрати там своите урдомани, за да се върнат с подробен доклад? Не омекнаха ли коленете ти от вестта, която получи? Би трябвало. Вълкът и псето — огромният звяр и мълчаливият пес — как разкъсват човешка плът. И Т’лан Имасс, със святкащия като мълния меч, как посича прехвалените ти елитни воини. И сегюле, о, сегюле. Наказателната армия от трима, дошли да отвърнат на твоята наглост…“
Болката в стомаха на Ток беше заглъхнала; възелът на глада се беше затегнал, беше се свил, беше се превърнал в почти безчувствено ядро от нищета, нищета, която сама по себе си изтляваше от глад. Коремът му беше пълен със сокове. Ставите го боляха непрестанно и беше усетил, че зъбите му вече се клатят. Единственият вкус, който беше опитвал дни наред, беше сметта, на която се беше натъквал рядко, както и горчивината на собствената му слюнка, отмивана от време на време от тръпчивата, смесена с малко вино вода от буретата във фургоните или рядката халба бира, пазена само за малцината фаворити на Първото чедо.
Помощник-командирите, колегите на Ток — както и самият Анастер — се хранеха до насита. Приемаха с удоволствие безбройните трупове, които предлагаше и продължаваше да предлага походът. Врящите им казани винаги бяха пълни. Възнаграждението за властта им.
„Метафора, превърнала се в гола истина — виждам как старите ми цинични учители кимат. Тук, сред тенесковрите, бруталната истина не може да бъде опровергана. Нашите властници ни поглъщат. Винаги са го правили. Как изобщо съм могъл да вярвам някога, че не е така? Някога бях войник. Бях жестокото потвърждение на нечия друга воля.“
Беше се променил и не му беше трудно да признае в себе си тази истина. Душата му се беше разкъсала от ужасите, които бе видял, от чистата липса на всякакви морални устои, породена от глада и фанатизма; беше станал друг, извратен почти до неузнаваемост, за се превърне в нещо съвсем ново. Изкореняването на вярата — вяра в каквото и да било, особено в добротата на расата му — го бе превърнала в хладнокръвно, кораво и подивяло същество.
И въпреки всичко не можеше да яде човешка плът. „По-добре себе си да погълна отвътре, да изтръгна мускулите си, пласт след пласт, и да смеля всичко, което съм бил досега. Това е последната ми задача и тя започна.“ Тъй или иначе, започваше да разбира една дълбока истина: решимостта му рухваше. „Не. Бягай от тази мисъл.“
Представа нямаше какво е видял в него Анастер. Ток се правеше на ням, отказваше предлаганото му човешко, нищо не предлагаше на околния свят освен присъствието си, остротата на единственото си око — виждащо всичко, което може да се види — и при все това Първото чедо го беше различило сред всички други от тълпата, незнайно как, беше го издърпало напред и му беше дало този пост.
„Но аз никого не командвам. Тактики, стратегии, безкрайните трудности около поддържането на армия, макар и толкова анархична като тази — само присъствам мълчаливо на съвещанията на Анастер. Не ме питат за мнение. Не докладвам. Какво иска той от мен?“
Тъмни и дълбоки подозрения продължаваха да се вихрят дълбоко под изтръпналата повърхност на душата му. Чудеше се дали по някакъв начин Анастер не е разбрал кой е той. Дали щеше да го предаде на Пророка? Възможно беше — след това, в което се бе превърнал светът, всичко беше възможно. Всичко. Самата реалност беше отстъпила от правилата си — живите, зачевани от мъртви, дивашката любов в очите на жените, яхащи издъхващия пленник, пламенната надежда, че ще могат да поемат в себе си последното, капещо семе на мъртвеца сякаш самото умиращо тяло търсеше последен шанс да избяга от неумолимата забрава — докато душата потъва в мрака. „Любов, а не похот. Тези жени са отдали сърцата си на мига на смъртта. Ако семето пусне корен…“
Анастер беше най-старият от първото поколение. Бледен длъгнест младеж с жълтеникави очи и сплъстена черна коса, повел огромната си орда на гърба на тежкия си товарен кон. Лицето му бе някак нечовешки красиво, сякаш никаква душа не обитаваше зад тази съвършена маска. Жени и мъже на всякаква възраст се стичаха към него, молеха да ги докосне за благослов, но той го отказваше на всички. Само майка си допускаше до себе си — тя го галеше по косата, отпускаше потъмнялата си от слънцето сбръчкана ръка на рамото му.
Ток се боеше от нея повече от всеки друг, повече от Анастер и неочаквано избухващата му жестокост, повече от самия Пророк. Нещо демонично блестеше в очите й. Тя беше първата, яхнала издъхващ мъж, първа беше изкрещяла Нощните клетви на брачната двойка в първата нощ, после беше вила като селска вдовица, след като мъжът под нея беше умрял. Често го разказваха това. Свидетелите бяха много. Други жени от тенесковрите се стичаха към нея. Може би заради властта й над безпомощни мъже; или заради дръзката кражба на неволно пролятото им семе; или заради лудостта, която просто се предаваше като зараза от една на друга.
В похода си от Бастион армията им беше стигнала до едно село, отказало Прегръдката на вярата. Ток беше гледал как Анастер пусна майка си и всичките й поклоннички, гледал беше как хващаха мъже и момчета, как ножовете им нанасяха смъртоносните удари, как връхлитаха върху труповете по начин, неприсъщ и за най-освирепелия звяр. И мислите, които му бяха минали през ума тогава, се бяха врязали дълбоко в душата му. „Тези жени някога са били човешки същества. Живели са в села и градчета, не по- различни от това. Били са съпруги и майки, грижели са се за домовете си, хранили са стоката. Танцували са, плачели са, били са благочестиви и почтителни към старите богове. Живеели са нормален живот.“
Някаква отрова имаше в Пророка на Панион и неведомия бог, говорещ чрез него. Отрова, породена сякаш от семейни спомени. Спомени достатъчно силни, за да разкъсат тези най-древни връзки. „Някое предадено дете навярно. Дете, поведено за ръчица… към ужаса и болката. Така го усещам — всичко, което виждам около себе си. Майката на Анастер — самото превъплътено зло, изтерзано същество, преродено за кошмарната си роля. Майка, която вече не е майка, съпруга, която не е съпруга, жена, която не е жена.“
