— Чужденецът… тогава той… той взе ризката на детето и направи от нея знаме. Видях го сам. Сър, тогава престанах да възразявам и… съжалявам.
— Разбирам ви.
— Оръжия имаше достатъчно. Капънталите на Тулар се въоръжиха — четири, петстотин души излязоха. Мъже и жени. После чужденецът изпрати хората си и след малко започнаха да се връщат. С тях — оцелели групи капънталски войници, няколко джидрати, коралци и Сиви мечове, сър. Тримайстерът им беше убит, нали разбирате…
— Чужденецът ги е повел — прекъсна го Итковиан. — След това?
— Тръгнахме на помощ на кулата Джебар, сър. Щит-наковалня, зад онова ужасно знаме ги изклахме до крак.
— Състоянието на кулата?
— Срутена е, сър. Уви. Бранеха я още само двайсетина оцелели капънталци. Сега са с чужденеца. Аз, ъъъ, тогава се върнах към задачата си, сър, разрешиха ми да ви докладвам…
— Много щедро от страна на чужденеца. Какво беше в този момент състоянието на това опълчение?
— Канеха се да извършат излаз през развалините на Западната порта, сър.
— Какво?!
— Към нея идваше рота беклити, в подкрепление на щурмуващите в града. Но всички щурмуващи вече бяха мъртви. Чужденецът се канеше да ги изненада с този факт.
— Бивни божии, кой е този човек?
— Името му не знам, сър. Върти две криви саби. Бие се като… като глиган, сър, с тези две саби…
Итковиан го зяпна. Видя как болката на младежа заглъхна, след като дестраянтът го стисна силно за раменете, видя как мехурите се свиха и как около пострадалото око се появи нова кожа. Щит-наковалня рязко се обърна и се загледа на запад. Отвъд блясъците на пожара на Западната казарма цареше мрак. Премести погледа си към площада Джеларкан. Не се виждаха други пробиви, доколкото можеше да прецени. Смъртният меч беше взел нещата в ръцете си.
— По-малко от камбана до съмване — промълви Карнадас. — Щит-наковалня, градът се държи.
Итковиан кимна.
Нов тропот на ботуши по стълбата. Всички се обърнаха към поредния вестоносец.
— Щит-наковалня, от третия излаз към редута Източен страж. Оцелелите джидрати бяха прибрани, сър. На югоизток бе забелязано раздвижване. Тримайстерът изпрати съгледвач. Щит-наковалня, тенесковрите са тръгнали.
Итковиан кимна. „Ще дойдат с утрото. Триста хиляди, сигурно и повече.“
— Дестраянт, отворете тунелите. Почнете с вътрешните станове. Всички граждани — долу. Поемете казармените гриви и крила, и всеки, който може да указва посоките и да поддържа реда при входовете.
Набръчканото лице на Карнадас се изкриви в лукава усмивка.
— Щит-наковалня, мой дълг е да ви напомня, че Съветът на маската все още не е одобрил строителството на въпросните тунели.
Итковиан кимна отново.
— За щастие на хората на Капустан, свършихме си работата, без да чакаме това одобрение. — После се намръщи. — Изглежда, Съветът на маската си е намерил свои средства за самозащита.
— Не са те, сър. Хетан и Кафал са. И един нов жрец, всъщност същият „търговец“, когото спасихте в равнината.
Щит-наковалня бавно примига.
— Той нямаше ли един пазач на керван — едър мъж, с две къси саби, окачени на бедрата? — „Къси саби ли? По-скоро като бивните на Финир.“
— Май сте прав, сър. Всъщност едва вчера отделих малко време да го изцеря.
— Ранен ли е бил?
— Махмурлук, Щит-наковалня. Голям.
— Разбирам. Действайте. — Итковиан погледна двамата вестоносци. — Трябва да съобщим на Смъртния меч… и на този чужденец…
При замаха на Грънтъл плетеният щит на беклита се пръсна и изхвърча от ръката му. Очуканата, покрита със съсирена кръв сабя в другата му ръка посече надолу през шлема и черепа. Мозък и кръв плиснаха по ръкавицата му. Беклитът рухна на една страна, изрита и издъхна.
Грънтъл се обърна и избърса сабята си. На десетина крачки зад него, вдигнато високо над яростните редици на хората му, се вееше Детското знаме — разкъсана светложълта ризка, оцапана с червено, което вече изсъхваше до черно.
Ротата на беклитите беше изклана. Жертвата на Грънтъл бе последната. Капитанът наемник и опълчението му бяха на четиридесет крачки от развалините на Западната порта, на широката главна улица на доскорошното бедняшко градче. Постройките ги нямаше, дървените им стени и плочести покриви бяха смъкнати и отнесени. Останали бяха само мръсни петна от пръстените подове и строшени грънци. На стотина крачки по на запад минаваше предната линия постове на обсадителите.
Грънтъл видя как ги заобиколиха петстотин беклити, с отряди урдомани и конница бертулиди на двата фланга. Зад тях се надигаше огромен прашен воал, огрян от косите лъчи на слънцето.
Лейтенантът се беше смъкнал на коляно до Грънтъл, задъхан.
— Време е… време е за… изтегляне, сър.
Навъсен, капитанът огледа опълчението си. „Петдесет, шейсет души още се държат. С колко започнах снощи? Горе-долу със същия брой. Така ли беше? Богове, възможно ли е?“
— Къде са сержантите ни?
— Тук са, повечето поне. Да ги повикам ли да излязат напред, сър?
„Не. Да, искам да им видя лицата. Не им помня лицата.“
— Наредете им да строят отделенията.
— Сър, ако тая конница ни нападне…
— Няма. Те прикриват.
— Какво прикриват?
— Тенесковрите. Защо да хвърлят още ветерани срещу нас, след като ще ги избием? Все едно, кучите синове трябва да отдъхнат. Не, време е за гладната орда.
— Беру да ни пази — прошепна лейтенантът.
— Не се притеснявай. Те мрат лесно.
— Трябва да отдъхнем малко. Накълцани сме, сър. Много стар съм за такова самоубийство.
— Тогава какво, в името на Гуглата, търсиш в Капустан? Все едно. Я да видим отделенията. Искам да се свали снаряжението от тези трупове. Искам моите шейсет да заприличат на войници.
— Сър…
— Чак тогава се изтегляме. Ясно? Тъй че побързайте.
Грънтъл и разнебитената му рота тръгнаха назад към Капустан. Сред руините на Западната порта вече кипеше дейност. Сред множеството доминираха сивите наметала на Сивите мечове, но се мяркаха и групи зидари и работници. Трескавата дейност прекъсна и хората заобръщаха глави. Разговорите секнаха.
Грънтъл се навъси още повече. Мразеше прекомерното внимание. „Какво сме ние, призраци ли?“
Очите се вдигаха към Детското знаме.
Един офицер от наемниците — жена — закрачи към тях да ги посрещне.
— Добре сте се върнали — каза жената и кимна мрачно. Лицето й беше прашно, изпод шлема й течаха вадички пот. — Имаме оръжейници пред стана Тулар. Предполагам, че бивните ви имат нужда от точило…
— Саби.
— Както кажете, сър. Щит-наковалня — не, всички ние — искаме да знаем името ви…
Но Грънтъл вече я беше подминал.
— Точилари. Добра идея. Лейтенант, смяташ ли, че всички трябва да си наточим бивните?
