Офицерката на Сивите мечове се обърна рязко.
— Не се отнасяйте пренебрежително към израза, сър.
Той продължи и подхвърли през рамо:
— Добре, да ги наречем тигрови нокти тогава, защо не? Както гледам, порта ви чака да оправите. По- добре побързайте. Тенесковрите идат за закуска. И закуската сме ние.
Чу я как изсъска безсилно.
Строителите подновиха работата си.
Оръжейниците бяха извадили каменните точила на улицата. Зад тях, по посока на площад Джеларкан, още ехтеше грохотът на битката. Грънтъл махна на хората си.
— Всички да се подредят. Тези оръжия ги искам толкова остри, че да можете да се бръснете с тях.
Лейтенантът изсумтя.
— Повечето ви бойци са жени, сър.
— Все едно.
По улицата към тях препускаше конник. Дръпна юздите, скочи от седлото, оправи металните си ръкавици, след което закрачи към Грънтъл.
— Вие ли сте капитанът от охраната на Керули? — Лицето на пратеника бе скрито под забралото на шлема.
— Бях. Какво искате, наемник?
— Поздрави от Щит-наковалня, сър. — Гласът му беше плътен и твърд. — Тенесковрите настъпват…
— Знам.
— Щит-наковалня е убеден, че главният им щурм ще е от изток, защото там е Първото чедо на мъртвото семе с елитния си авангард.
— Е, и какво?
— Сър, гражданите на Капустан се евакуират…
— Къде?
— Сивите мечове направиха тунели под града, сър. Долу е струпано достатъчно продоволствие за двайсет хиляди цивилни…
— За колко време?
— Две седмици, може би три. Тунелите са просторни. В много случаи бяха отворени и гробни могили, за складове на продоволствие — оказаха се повече, отколкото се очакваше. Входовете са прикрити добре и пригодени за отбрана.
„Две седмици. Безсмислено.“
— Добре, това е за цивилните. А бойците?
Очите на вестоносеца помръкнаха зад решетката на шлема.
— Ще се бием. Улица по улица, сграда след сграда. Стая след стая, сър. Щит-наковалня ви пита коя част от града желаете да поемете? И имате ли нужда от нещо? Стрели, храна…
— Не сме стрелци, но храна и разредено вино няма да е зле. Коя част на града? — Грънтъл огледа бойците си. — Коя сграда, по-скоро. Има една жилищна сграда, в края на улица Стар Дару, онази с основите от черен камък. Ще започнем от Северната порта и след това ще се изтеглим там.
— Добре. В тази сграда ще бъде отнесено продоволствие, сър.
— А, има една жена там, в една от стаите на горния етаж — ако сте евакуирали сграда по сграда…
— Евакуацията беше доброволна, сър.
— Тя няма да се съгласи.
— Тогава си е там, сър.
Грънтъл кимна.
Лейтенантът пристъпи до него.
— Сабите ви — време е да си наточите тигровите нокти, сър.
— Да.
Обърна се и не забеляза как вестоносецът трепна, като чу тези думи.
През черната решетка на забралото Щит-наковалня Итковиан изгледа мълчаливо капитана охранител на кервани, който вече крачеше към един от точиларите. Късокракият лестари вървеше на стъпка след него. Капитанът извади оцапаните с кръв криви саби, с тежки върхове и с цвета на пушливи пламъци.
Беше дошъл да се срещне лично с този човек, да го прецени изцяло и да си изгради образа, свързан с невероятните му дарби.
Вече съжаляваше за решението си. Изруга се наум за прибързаността си. „Биел се като глиган? Богове, този мъж е една грамадна дебнеща из степите котка. Да, има туловище, но то остава незабелязано зад тази смъртоносна грация. Финир дано ни спаси всички, в сянката на този мъж пристъпва призракът на Тигъра на лятото.“
Върна се при коня си и се метна на седлото. Хвана юздите, обърна коня и килна глава към утринното слънце. „Тази истина опари сърцето ми като огън. В този наш последен ден се срещнах с този безименен човек, с този слуга на Трийч, Тигъра на лятото… Трийч се възвисява.“
„А Финир? Жестокият глиган, чието свирепо лукавство е яхнало душата ми? Моят бог?“
„Финир… пропада. В този наш последен ден.“
От всички посоки се надигна рев. Тенесковрите се бяха раздвижили.
— Бивните божи да ни пазят дано — изхриптя Итковиан и смуши коня. Животното се втурна напред и от камъните засвяткаха искри.
С посивяло от умора лице, Бюк закрета към входа на имението. Сградата беше голяма, на върха на нисък дълъг хълм, който изглеждаше някак твърде симетричен, за да е естествен, обградена с висока стена и бутафорни стражеви кули по ъглите. Големият вход беше откъм улица Килсбън, отделен от нея с входна рампа. Портата представляваше миниатюрна версия на портата на Хомота — вдигаше се нагоре и се спускаше с помощта на макара с два воденични камъка за противотежести.
Беше я поразило огнено кълбо и я беше разбило на трески. Каменната рамка бе почерняла и напукана от бушувалите пламъци, но самата сграда по някакъв начин бе оцеляла.
Щом старият пазач закуцука по рампата, от входа излезе някакъв висок мършав мъж в черен халат. Пристъпяше заднешком, почти подскачаше като грамаден чернокрил лешояд; после рязко се обърна и изгледа гневно Бюк. Лицето му се изкриви.
— Само Рат-Сенкотрон е над мене! Познаваш ли ме? А те? Марбъл съм аз! Знаят ме също като Злия! Боят се от мене всички бъзливи граждани на Капустан! Заклинател с невъобразима мощ! А те… — Запени се от гняв. — Ботуш в задника, нали? Ще си отмъстя аз, заклевам се!
— Не бих ви посъветвал, жрецо — отвърна учтиво Бюк. — Моите работодатели…
— Нагъл боклук!
— Може и да сте прав, но не обичат да ги дразнят, сър.
— Да ги дразнят? Когато господарят ми чуе за тази… тази… обида, нанесена на най-достойния му слуга, тогава, о, тогава ще видиш ти как литват сенките! — Жрецът изръмжа за последно, заклати се по улицата и черният му халат се развя след него.
Бюк постоя дълго, загледан след тъй наречения Марбъл, докато той не се скри зад ъгъла.
Шумът на боя кънтеше от всички страни, но не приближаваше. Преди няколко часа, в тъмна доба, докато Бюк помагаше на хората от становете и от квартал Дару да се доберат до сборното място на Сивите мечове, откъдето щяха да ги отведат в тунелите, панионците бяха нахлули по цялата улица. Пъстрата сбирщина защитници на града беше успяла някак да ги изтласка. Сега Килсбън беше осеяна с трупове от двете страни.
Бюк тръсна глава и мина през обгорения вход с твърдото убеждение, че никога вече няма да напусне имението на Бочълайн и Корбал Броуч. Но още докато стъпките му се забавяха от внезапния прилив на самосъхранение, разбра, че е късно.
Насред двора стоеше Бочълайн.
— А, моят доскорошен служител. Чудехме се къде си отишъл.
