Спомени от лед

е с нас. Наистина е свършено с нас.“

Злокобно магическо изригване на изток разпръсна мислите му. Ядрото на познатото му чародейство се завихри над малък отсек от армията на тенесковрите. Черни вълни се изстреляха надолу, прошарени с ослепителен пурпур, и поразиха стотици пищящи селяци. Отвърна им мъртвешки сива магия.

Очите на ястреба зърнаха двете гарги — там, сред магическия ураган. Демони изригнаха от раздрания портал сред равнината и разляха още кръв сред врещящите, отстъпващи бойни редици. Сивата магия изплющя и ги помете.

Двете гарги се понесоха надолу и закръжиха над един силует, яхнал едър дорест кон. Вълните от магия изтрещяха една в друга с блясък на среднощна мълния и тътенът стигна до кръжащия високо Бюк.

Клюнът на ястреба се отвори широко и той нададе пронизителен писък. Гаргите бяха пометени. Магията ги биеше и те плющяха отчаяно с криле, отстъпваха в паника.

Ездачът на тъпчещия на място кон беше непокътнат. Обкръжен от купища тела, към които се хвърлиха събратята му тенесковри. За да ядат.

Бюк нададе още един триумфален вик, сви криле и се понесе към земята.

Стигна двора на имението много преди Бочълайн и Корбал Броуч, закръжи в спирала, забави, разперил криле във въздуха. Увисна така няколко кратки мига, преди да върне отново човешкия си облик.

Емансипор Рийзи го нямаше. Немрящите урдомани стояха по местата, където се бяха вдигнали.

Натежал и тромав в истинското си тяло, Бюк се обърна и ги изгледа.

— Шестима при портата… вие — посочи той. — Другите трима зад вас. А ти — на северозападната кула. — Продължи с останалите мълчаливи воини, докато не ги разпредели според съвета на Бочълайн. Докато изричаше последната заповед, две сенки изчертаха виещи се дири по плочите и гаргите кацнаха в двора. Перата им бяха проскубани. От едната се вдигаше дим.

Загледан в преображението, Бюк се усмихна, като видя първо Корбал Броуч — с разкъсани доспехи, от които се вдигаше черен пушек — а след него и Бочълайн, с ожулено лице и оцапани със съсирена кръв брада и мустаци.

Корбал Броуч посегна към яката на наметалото си, разтрепераните му меки ръце зашариха за закопчалката. Черната кожа се смъкна на земята и той почна да я тъпче, за да угаси тлеещите петна.

Бочълайн се изтупа и се обърна към Бюк.

— Много си търпелив да изчакаш връщането ни.

Бюк сви рамене.

— Не сте го намерили. Какво стана?

— Изглежда, ще трябва са си усъвършенстваме тактиката — измърмори некромантът.

Забравил за всякакъв инстинкт за самосъхранение, Бюк тихо се изсмя.

Бочълайн замръзна, вдигна вежда, после въздъхна.

— Е, добре. Лек ден и на теб, Бюк.

Бюк го изгледа как влезе в къщата.

А Корбал Броуч продължи да тъпче коженото си наметало много след като бе изгаснало и последното петно.

15.

Изправям се насън лице в лице
пред милиарди отражения на себе си,
все непознати ми са те и много чужди.
Говорят непрестанно
на неведоми за мен езици
и ходят със приятели,
които не познавам, по места,
където не съм стъпвал никога.

Насън вървя през светове,
където газя из гори дълбоки
и половината небе е леден вал.
Текат през тях стада като кафява глина,
на бивни и рога пороите не секват,
те порят равнини безкрайни,
ето! Спомените мои те са
от странстването на душата.

„Във времето преди нощта“

Д’араянс от племето риви

Уискиджак се приближи до края на платото и спря на самия ръб.

Осеяният с едри скали склон водеше към широко сухо речно корито. Долу седяха на конете си двама съгледвачи от Втора армия, с гръб към него. Пред тях десетина риви се придвижваха пешком през нещо като поле от кости.

Огромни кости.

Уискиджак цъкна на коня и го подкара бавно по каменния сипей. Очите му се задържаха на пръснатите кости. Сред тях проблясваха масивни железни мечове, потрошени брони и шлемове със странна форма. Успя да зърне дълги зейнали челюсти като на влечуго и проядени зъби. По някои от пръснатите скелети все още се виждаше полепнала сива кожа.

След като се спусна долу, подкара към най-близкия съгледвач.

Мъжът отдаде чест.

— Сър. Ривите са притеснени нещо — не мога да разбера за какво си говорят. Изглежда, са били десетина от демоните. Онова, дето ги е разкъсало така, е било много зло. Ривите може да са разбрали и нещо повече, вижте ги как ситнят между труповете.

Уискиджак кимна, слезе от седлото и нареди:

— Наблюдавайте. — Знаеше много добре, че правят точно това, но просто изпита нужда да каже нещо. От бойното поле лъхтеше на ужас, стар и в същото време нов, и — още по-обезпокоителното — във въздуха имаше някаква особена напрегнатост, характерна обикновено за първия миг след битката. „Сгъстена тишина, надигнала се, но сякаш все още неулегнала след жестокия грохот и крясъци, сякаш някак все още тръпне…“

Приближи се до ривите и пръснатите кости.

Племенните съгледвачи наистина изглеждаха уплашени и объркани.

— Мъртви вълци…

— Две следи, дирите тежки и леки в същото време, по-широки от педята ми. Големи.

— Големи мъртви вълци.

— Но без кръв, нали. Вони на гробна могила.

— Прах от черен камък. Щипе.

— Лъщи под мишниците — кожата…