— Моят ескорт.
Командирът я зяпна стъписано. „Толкова много прилича на Татърсейл. Тя е, и не е. Ескорт, казва, но виждам в това нещо много повече — и погледът й ми подсказва, че го знае… вече го съзнава напълно.“
„Ескорт… и лична охрана. Силвърфокс може би вече няма нужда от нас. И след като вече няма нужда да я пазим, свободна е да прави… каквото пожелае…“
Леден вятър сякаш повя в ума на Уискиджак. „Богове, ами ако Каллор е бил прав през цялото време? Ако сме пропуснали шанса си?“ Изсумтя тихо и тръсна глава да прогони лошите мисли. „Не, ние вече й показахме верността си — когато беше най-важно, когато беше най-слаба. Татърсейл не би забравила това…“
„Толкова е тя, и не е. Найтчил, разкъсана с измяна. Тайсхрен ли мрази още отломката от душата й? Или империята на Малазан и всеки син и дъщеря от нейната кръв? Или оногова, с когото бе призована да влезе в бой: Аномандър Рейк и следователно — Каладън Бруд? Ривите, баргастите — дали не иска да им отмъсти?“
Круппе се окашля.
— И при това чудесен ескорт, миличка. Стряскащ, за твоите врагове, вдъхващ кураж на верните ти приятели! Очаровани сме, като виждаме колко ти е добре, колко дълбоко си очарована от тези мълчаливи, неподвижни Т’лан Ай. Толкова добре възпитани паленца, Круппе е впечатлен неизразимо, думи няма той, нито жестове, направо не знае как да реагира подобаващо!
— Стига само случаят да е такъв — промърмори Корлат, после се обърна към Уискиджак хладно и професионално. — Командире, отивам да докладвам на пълководците ни…
— Корлат — прекъсна я Силвърфокс, — прости ми, че не те попитах по-рано, но кога за последен път видя майка ми?
— Тази сутрин — отвърна Тайст Андий. — Вече не може да върви и такова е състоянието й вече почти от седмица. Изнемощява от ден на ден, Силвърфокс. Може би ако дойдеш да я видиш…
— Не е необходимо — отвърна загърнатата с лисича кожа жена. — Кой се грижи в момента за нея?
— Съветник Кол и онзи даруджистанец, Мурильо.
— Най-верните приятели на Круппе, Круппе ви уверява всички. Тя е в пълна безопасност с тях.
— Положението — заяви мрачно Силвърфокс — скоро ще стане… напрегнато.
„А досега какво беше, жено? Каллор дебне сянката ти като лешояд — изненадан съм, че този път те е оставил да се отдалечиш… освен ако не се е скрил от другата страна на най-близкия хълм…“
— Искаш ли нещо от мен, Силвърфокс? — попита Корлат.
Тя видимо се стегна.
— Да. Някой от твоите, да пазят майка ми.
Тайст Андий се намръщи.
— Човек би помислил, че при толкова много пазачи ще можеш да заделиш няколко…
— Боя се, че няма да позволи да се приближат до нея. Тя има… кошмари. Съжалявам, но трябва да се постарая Т’лан Ай да стоят настрана от нея и сетивата й. Може да изглежда крехка и безсилна, но точно това у нея е в състояние да отблъсне Т’лан Ай. Ще направиш ли каквото те помолих?
— Разбира се, Силвърфокс.
След като Корлат обърна коня си и пое нагоре по склона, Силвърфокс се обърна към Круппе.
— Е, даруджистанецо, доволен ли си дотук?
— Да, прескъпа. — Не го каза с обичайния си тон, а глухо и сдържано.
„Доволен. От какво?“
— Ще издържи ли според теб?
Круппе сви рамене.
— Ще видим, нали? Круппе й вярва.
— Достатъчно и за двама ни?
Дебелакът се усмихна.
— Естествено.
Силвърфокс въздъхна.
— Хубаво. За това нещо се осланям изцяло на теб, знаеш ли.
— Краката на Круппе са като каменни стълбове. Допирът ти е тъй лек, че ще мине незабелязано за предостойната ми особа. Скъпа, шумът на нови приближаващи се конници те тласка към спешно решение — какво ще позволиш да бъде видяно от тези, които идат насам?
— Нищо засега — отвърна жената. И вдигна отново ръце.
Т’лан Ай се върнаха в пръстта, от която се бяха вдигнали.
Уискиджак изпъшка тихо. Твърде много бяха загадките, мътещи се в двете армии, тайни, които сякаш таяха закана за някакво разтърсващо откровение. „И сигурно доста ярко при това.“ Чувстваше се притеснен. „Бързия Бен да беше тука поне… Гуглата ми е свидетел, да знаех поне какво става с него, и с Паран, и с Подпалвачите на мостове. Дали са успели? Дали всички не са мъртви вече, с набучени черепи по коловете около баргастките станове?“
Авангардът на походната колона излезе на билото и спря в раздърпан строй.
Уискиджак се метна на седлото и подкара към войниците.
Каллор, яхнал мършав сив кон, съзнателно се беше дръпнал встрани от другите. Избелялото му сиво наметало беше загърнато плътно около широките му, покрити с броня рамене. Сенките правеха бръчките по древното му лице още по-дълбоки, вятърът развяваше сплъстените кичури на сивата му коса.
Погледът на Уискиджак се задържа за миг върху него, преценяващо, после той подкара към другите. Бруд и Дужек бяха един до друг. Вдясно от бойния главатар стоеше командирът на конната охрана Хърлочъл; вляво от малазанеца беше знаменосецът Артантос. Там беше и Харадас от Търговска гилдия Тригали, и естествено Корлат.
Никой не говореше. После Дужек кимна и изръмжа:
— Корлат ни описа какво са намерили съгледвачите. Имаш ли да добавиш нещо?
Уискиджак погледна към жената Тайст Андий, но лицето й беше непроницаемо. Той поклати глава.
— Не, Върховен юмрук. Корлат и родствениците й знаят за тези К’Чаин Че’Малле повече от всички нас — долу има цяла камара пръснати кости, разни оръжия и броня. Лично аз не можах да ги идентифицирам. Ривите са убедени, че са немрящи…
— За щастие на всички ни — намеси се Каллор. — Не съм чак толкова несведущ за тези същества, колкото останалите от вас, като изключим Корлат. Освен това се чувствам необичайно… словоохотлив. Така. Останки от цивилизацията на К’Чаин Че’Малле може да се намерят буквално на всеки континент на този свят. Всъщност в старата ми империя Джакуруку техните странни механизми запълваха ями и дупки в земята — колчем копнеха поданиците ми под повърхността, все намираха такива конструкти. Намерени бяха и гробни могили. Учени проведоха грижливо изследване на техните съдържания. Желаете ли да чуете описание на техните заключения, или може би ви отегчавам?
— Продължавай — провлече Каладън.
— Великолепно. Тук може би има повече разум, отколкото съм допускал преди. Зверовете, изглежда, са от рода на влечугите, способни са да предават на своите потомци специфични таланти. Онези, които Тайст Андий нарече Ловци на К’елл, например, са били родени за воини. В долината долу има техни немрящи версии, нали? Нямат длани, а мечове на тяхно място, неизвестно как запоени за самите кости на ръцете под лактите. К’Чаин Че’Малле са били матриархални, матрилинейни. Както една пчелна популация има своята кралица, така е било и при тези зверове. Тя е родилката, майката на всяко дете. А в тази Кралица-майка се съдържа магическият капацитет на цялото семейство. Мощ, пред която днешните богове бледнеят. Мощ, която е спирала Древните богове да стъпват на този свят, и ако не е било самоунищожението на К’Чаин Че’Малле, те щяха да са неоспоримите му владетели до ден-днешен.
— Самоунищожение — повтори Корлат и изгледа Каллор с присвити очи. — Интересен детайл. Бихте ли обяснили?
— Разбира се. Сред намерените хроники, след като бе дешифриран езикът — този подвиг сам по себе си е достоен за дълъг монолог, но като виждам как помръдвате в седлата си като нетърпеливи деца, ще ви спестя разказа. Та значи от тези хроники се разбра, че тези Матрони, всяка от които властвала над популация с размерите на днешен град, се събрали, за да уредят различните си амбиции. Какво точно са
