Матрона на К’Чаин Че’Малле, която е хранилището на необятен извор на чародейство, ще се стреми да унищожи самите проводници на своята сила? Ако е присъствала на унищожаването на Морн — когато е станал Разривът, — защо ще се опитва отново да обуздае хаоса? Амбициозна — добре, но чак да е глупава? Това е трудно за възприемане.
Докато важността на думите й бавно улягаше в ума на Уискиджак, той осъзна нещо друго. „Наистина съществува друг враг, и ако се съди по физиономиите на повечето тук — с изключение на Дужек и моя милост, несъмнено — разкритието не е толкова изненадващо, колкото би трябвало да е. Вярно, уловихме намека, но не успяхме да направим връзката. Бруд, Корлат, Каллор — богове, даже Круппе и Артантос! Да не забравя да не сядам с някой от тях на игра на кокалчета!“ Извърна отново очите си към Силвърфокс и го срещна същият леко сънлив, мъдър поглед.
„Не, това втори път няма да мине.“
— Силвърфокс — изръмжа той. — Разказа ни история, която изтръгва съчувствие от сърцата ни, но усилието ти като че ли тръгна в невярна посока и накрая подрони всичко, което искаше да постигнеш. В случай, че съществува някаква по-дълбока заплаха, някаква трета ръка, която ловко манипулира и нас, и Пророка на Панион… тогава ти и твоите Т’лан Имасс ще съсредоточите ли вниманието си върху тази ръка?
— Не.
— Защо?
Изненада се от това как твърдият й поглед се поколеба, след което се сведе към земята. Гласът й излезе на шепот.
— Защото, Уискиджак, искаш твърде много от нас.
Никой не проговори.
Ужас прониза Уискиджак. Той се обърна рязко, срещна очите на Дужек и видя на лицето на стареца същия този смъртен страх. „Богове долни, тръгнали сме към собствената си гибел. Невидим враг, за когото още дълго няма да знаем нищо, враг, за който знаем, че идва, рано или късно, враг, от който — в името на Бездната — дори Т’лан Имасс се свиват от страх…“
— Такова осезаемо обезумление! — извика Круппе. — Обезумление? Има ли такава дума? Ако не, тогава към безчетните таланти на Круппе следва да добавим лингвистична инвенция! Приятели мои! Наострете слух! Чуйте! Слушайте! Възрадвайте се всички и окуражете се със знанието, че Круппе е изправил дебелото си и неустрашимо тяло и здраво е застанал на пътя на казания — но все още неупоменат — страховит враг на цялото съществувание! Спете нощем спокойно с това знание. Нанкайте като бебенца в майчина прегръдка, както всеки от вас е правил някога — дори Каллор, макар че образът шокира и отчайва…
— Проклятие — изрева Каладън Бруд, — за какво, в името на Гуглата, говориш, дребосъко? Твърдиш, че си застанал на пътя на Сакатия бог? Кълна се в Бездната, ти си луд! Ако не дадеш — продължи той с глух тон, докато се смъкваше от коня — моментално доказателство за своята ефикасност… — закрачи към Круппе и едната му ръка посегна към увитата дръжка на чука му, — гневът ми ще е непредсказуем.
— На твое място не бих го правила, Бруд — промълви Силвърфокс.
Бойният главатар се обърна рязко към нея и се озъби.
— Сега простираш закрилата си и над тази арогантна тлъста жаба?
Тя изгледа даруджистанеца с широко отворени очи.
— Круппе, ти искаш ли я?
— Абсурд! Не желая да те обидя, скъпа, с този елегантен отказ, най-сърдечно уверява Круппе!
Уискиджак зяпна изумен, когато кръглият дребен мъж в оплесканите с храна и пиене дрехи се стегна, изправи гръб и малките му лъскави очички се приковаха в Каладън Бруд.
— Ще заплашваш Круппе от Даруджистан, така ли? Обяснение искаш, а? Опипваш си чукчето, тъй ли? Оголваш ми тия зъ…
— Млък! — ревна вбесен бойният главатар.
„Богове долни, какви ги върши Круппе?“
— Круппе не отстъпва на никакви заплахи! Круппе се смее с презрение на всяка демонстрация, която би опитал някой настръхнал боен главатар…
Чукът изведнъж се озова в ръцете на Бруд, изсвистя като черна мъгла във въздуха, изви се в стръмна дъга и се стовари на земята почти в краката на Круппе.
Детонацията събори конете, Уискиджак и останалите се разхвърчаха във всички посоки. Гръмовен трясък разцепи въздуха. Земята сякаш подскочи нагоре да срещне малазанския командир, сблъсъкът го удари в гърдите като юмрук, той се преобърна и се затъркаля надолу по осеяния с камъни склон.
Каменният сипей под Уискиджак се раздвижи, потече, плъзна се към долината все по-бързо, съпроводен от усилващ се рев. Камъните удряха по бронята му, блъскаха се в шлема му и го зашеметиха. За кратък миг успя да зърне през облака прах редицата хълмове от другата страна на долината. Невероятно: те се надигаха бързо, скалната основа цепеше тревистата си козина, изригваше валма прах, парчета скала и пушек. Прашната вихрушка погълна света. Едри камънаци отскачаха покрай него и се търкаляха надолу. Други го удряха болезнено и той пъшкаше и кашляше задавен, докато се търкаляше надолу.
А земята продължаваше да се надига под забързалия сипей. Далечни взривове разтърсваха въздуха и отекваха в костите му.
Най-сетне се спря, полузаровен в чакъл и камъни. Примига, с пламнали очи, и видя как съгледвачите риви пред него прибягват ловко, отскачат от пътя на каменната река като в някаква странна смъртоносна игра. Зад тях бавно се надигаше черна, димяща скална твърд, гръбнакът на нова планинска верига — не спираше да расте, да се издига нагоре, да накланя дъното на долината. Небето зад нея бе помръкнало и посивяло като стомана от дим и пара.
„Гуглата да ме вземе дано… горкият Круппе…“ Уискиджак изпъшка. Беше целият покрит с драскотини, усещаше първите жегвания на големите отоци под очуканата и разкъсана броня, но удивително, кокалите му бяха непокътнати. Напрегна насълзените си очи към билото на хълма.
Сипея вече го нямаше. На негово място имаше надвиснала стръмна скала. По-голямата част от платото вече просто не съществуваше, заличена напълно, останало беше само едно малко плоско островче… на което Уискиджак видя фигури, които вече се раздвижваха, надигаха се. Коне залитаха и се изправяха. Чу се и отчаяният рев на муле.
На север, прорязала диря по хълбока на някаква далечна долина и след това през хълмовете, се виждаше тясна димяща цепнатина, димяща и сякаш бездънна.
Уискиджак се измъкна с мъка от камъните и се изправи.
Видя Каладън Бруд, с провисналия в ръцете му чук, скован и неподвижен… а пред бойния главатар, насред малкото островче земя, стоеше Круппе. И изтупваше прахта от дрехите си. Цепнатината бе тръгнала от там, където чукът се беше ударил в земята, беше се раздвоила около ниския дебел даруджистанец и се съединяваше отново зад него.
Уискиджак с усилие сдържа смеха си — съзнаваше колко отчаяно и дразнещо щеше да прозвучи. „Е, видяхме го гнева на Бруд. А Круппе, този нагъл дребосък, му е устоял. Ако изобщо беше нужно доказателство, че този дару не е това, което изглежда…“ И се намръщи. „Демонстрация, как не… но чудно, към кого беше насочена?“
Отчаян вик го откъсна от мислите му.
Корлат. Беше се присвила и се взираше на север.
Цепнатината, чак сега забеляза Уискиджак — и вътрешният му смях секна — се изпълваше с кръв.
„Гноясала, гниеща кръв. Беру да ни пази, Спящата богиня… Бърн спи предсмъртния си сън, отровения.“ И това, осъзна той, беше най-ужасното разкритие. „Отровена… скритата ръка на Сакатия бог…“
Очите на мхаби се отвориха рязко. Фургонът подскачаше по коловоза. Тътен разтърсваше земята. Виковете на ривите ехтяха отвсякъде, жален хор, изпълнен с тревога и ужас. Костите и мускулите й проплакаха, подмятани от труса, но да заплаче не можеше. Искаше само да се скрие.
Тътенът заглъхна, остана само далечното мучене на бедерини и — по-наблизо — тихите стъпки на ближните й, притичващи покрай фургона. Стадото беше на ръба на паниката и слепият му устрем в бягство изглеждаше неизбежен.
В сънищата си беше отново млада, но тези сънища не носеха радост. Странници вървяха из тундрата, в
