която неизменно се озоваваше. Приближаваха се. Тя бягаше. Втурваше се като снежен заек. Бягаше, все бягаше.
Странници. Не знаеше какво искат от нея, ала я търсеха — това поне беше ясно. Следяха дирята й като ловци своята плячка. Да спи означаваше да се буди изнемощяла, с треперещи крайници, с повдигаща се за болезнено вдишване гръд.
Бяха я спасили от Бездната, от онези безчетни разкъсани души, изгубени в своя вечен и отчаян глад. Спасена от дракон. „И за какво? За да ме остави някъде, където ме дебнат и гонят неспирно?“
Времето течеше, накъсано от подвикванията на пастирите към наплашените бедерини. Панически бяг нямаше да има. Земята все още тътнеше, но трусовете отслабваха и ставаха все по-редки.
Мхаби простена тихо, когато фургонът подскочи отново, и отвори очи. Бяха дошли двамата дару, Кол и Мурильо.
— Събудила си се — отбеляза съветникът. — Не се изненадвам.
— Оставете ме на мира — промълви тя и придърпа кожите около разтрепераното си тяло, настрана от двамата мъже. „Толкова е студено…“
— Някаква представа какво е станало там напред? — попита Мурильо.
— Бруд май си изтърва нервите.
— Богове! С кого? Каллор? Тоя кучи син заслужава…
— Не е Каллор, приятел — изръмжа Кол. — Да чуем друго предположение — няма да ти е трудно.
Мурильо простена.
— Круппе.
— Гуглата ми е свидетел, късал ни е нервите на всички сегиз-тогиз, само че никой от нас не е в състояние да разцепи заради това половината свят и да вдигне нови планини.
— Да не са го убили наглия изтърсак? Не мога да повярвам…
— А, не, останал е непокътнат. Типично. Мрънкал само, че се е напрашил. Никой друг също не е пострадал, само дето самия боен главатар го ритнало в главата едно ядосано муле.
— Мулето на Круппе? Онова, дето спи, докато върви?
— Да бе, същото.
„Спи. И сънува, че е кон, несъмнено. Величествен, висок, буен…“
— Странно е това животно наистина. Не бях виждал досега муле, което да е толкова… наблюдателно. За всичко. Кралице на сънищата, това е най-странната планинска верига, която съм виждал!
— Да, Мурильо. Тя наистина изглежда по-голяма, отколкото е всъщност. Изкривява погледа. Прекършен гръбнак, като нещо, което можеш да видиш на ръба на самия хоризонт, само че ето ти я, на половин левга от нас. Мъчително е да мисли човек за нея, ако ме питаш…
„Мъчително е да се мисли за каквото и да е. За планини, за мулета, за гнева на Бруд. Души са се стълпили при дъщеря ми — там, в самата нея. Две жени и един теломен, наречен Трошача на черепи. Две жени и един мъж, които никога не съм срещала… но аз износих това дете в себе си. Аз, риви, млада, в разцвета на своя живот, въвлечена в сън, който се превърна в реалност. Но къде съм самата аз в моята дъщеря? Къде е кръвта, сърцето на риви?“
„Тя няма нищо от мен, нищичко. Нищо друго наистина, освен съсъд — само това бях аз, — съсъд, който да побере и да роди една странница.“
„Тя няма причина да ме вижда, да идва при мен, да хваща ръката ми и да ми предлага утеха. Моята задача е изпълнена, свършена. И сега лежа тук, като изхвърлена вещ. Забравена. Мхаби.“
Една ръка се отпусна леко на рамото й.
— Мисля, че пак заспа — промълви Мурильо.
— Толкова по-добре — отвърна Кол.
— Спомням си младостта — продължи тихо и някак на себе си първият.
— И аз я помня, Мурильо.
— Дива и безразсъдна…
— И по някоя нова вдовица всяка нощ, доколкото си спомням.
— Наистина, като магнит бях, и знаеш ли, без никакви усилия…
— Забелязали сме го.
Мъжът въздъхна.
— Но свърши това. Остарях, платих си цената за младите си дни…
— Нощи, искаш да кажеш.
— Все едно. Нови съперници се появиха. Млада кръв. Марак от Паксто, висок и гъвкав, като тръгне само по улиците, главите на всички се обръщат. Самодоволно копеле. После оня Перил от М’некри…
— О, Мурильо, я ми го спести всичко това.
— Въпросът е, че всичко това беше за няколко години. Пълни години. Сладки. И колкото и да съм в заника си вече, поне мога да погледна назад и да си спомня моите дни — добре де, нощи — на слава. Но тук, с тази окаяна жена…
— Да, разбрах. Да си забелязвал случайно тези медни украшения по нея — ето, можеш да видиш две на китката й. Подаръци на Круппе, от Даруджистан.
— Е, и какво?
— Точно както си мислех. Не си забелязвал, нали? Странна работа. Когато тя спи, стават някак по- светли, блестят.
— Нима?
— Бих се зарекъл срещу цял куп пари върху кърпичката на Круппе.
— Странно.
— Сега са помръкнали обаче…
Двамата мъже, надвесени над нея, замълчаха. След дълга пауза ръката, отпусната на рамото й, леко я стисна.
— Ех, скъпа. Да можех да си върна думите обратно — прошепна Мурильо.
„Защо? Те бяха истина. Думи, дошли от сърцето ти, и колко великодушни, въпреки безотговорната ти младост. Ти само огласи проклятието ми. Трябва ли да бъда съжалявана? Само когато спя, изглежда. В лицето ми не казвате нищо и смятате мълчанието си за доброта. Но то е подигравка, защото стига до мен като безразличие.“
„А това мое мълчание? Към тези двама добри мъже, които сега ме гледат? Коя от безбройните ми слабости разкрива то?“
„Съжалението ви е несравнимо с моето.“
И тогава мислите й се отнесоха. Появи се пустата степ с цвета на охра, от света на сънищата й. И тя беше там.
Затича.
Щом влезе, Дужек запокити металните си ръкавици в стената на шатрата. Лицето му беше потъмняло от гняв.
Уискиджак отпуши стомната с ейл и напълни двете халби на масичката. Лицата им бяха прашни и потни.
— Що за лудост е това? — изръмжа Върховният юмрук, грабна едната халба и закрачи напред- назад.
Уискиджак седна и столът под него изскърца. Отпи дълбоко от ейла, въздъхна и каза:
— Коя лудост по-точно имаш предвид, Дужек?
— Да де, списъкът взе да става адски дълъг. Сакатият бог! Най-гадните легенди са за това пребито от бой копеле…
— Поемата на Фишър Кел Тат за Оковаването…
— Не съм от тия, дето четат поезия, но Гуглата ми е свидетел, слушал съм разни парчета от нея, разказвани в таверни от бардове. Кълна се в топките на Финир, не тази война се подписах да водя.
Уискиджак присви очи към Върховния юмрук.
— Ами не я води тогава.
Дужек спря и изгледа помощника си.
