Обещавам ти, мхаби.
— Кажи ми тогава, какво се случи? Преди няколко часа. Усетих… нещо. Някакво събитие. Кол и Мурильо говореха за някаква караница между Круппе и Бруд. Кажи ми къде беше Силвърфокс през това време?
— Там беше — отвърна Корлат. — С мен и Уискиджак. Ще бъда честна, мхаби. Наистина се случи нещо преди сблъсъка между Бруд и Круппе. Твоята дъщеря си намери… закрилници, но не желае да простре тази закрила и над теб. По някаква причина е убедена, че си в опасност. Не знам, уви, кой е източникът на тази убеденост.
„Но аз знам. О, Корлат, колко те е заслепило приятелството ти към мен. Аз наистина съм застрашена. От самата себе си.“
— Закрилници? Кои? Какво?
Корлат си пое дълбоко дъх и издиша бавно.
— Силвърфокс ме помоли да не ти казвам нищо за тях. Не разбрах защо, но се подчиних. Сега разбирам, че съм сбъркала. Сгрешила съм спрямо теб, мхаби. Заговор е, и отказвам да участвам в това. Закрилниците на твоята дъщеря се оказаха вълци. Древни гигантски зверове…
Ужас прониза мхаби. Тя изръмжа, ръката й се впи в лицето на Корлат, усети как ноктите й раздраха кожата.
— Ловците! — изкрещя тя. Тайст Андий се дръпна назад, стъписана. — Те искат да ме убият! Моята дъщеря… — „Моята дъщеря! Терзае сънищата ми! Духове подземни, тя иска да ме убие!“
Кол и Мурильо бяха скочили отново във фургона, викаха уплашено, а Корлат им съскаше да ги усмири, но мхаби вече не ги чуваше, беше престанала да вижда света около себе си. Мяташе се и пръстите й дращеха във въздуха, измяната разкъсваше гърдите й, изпепеляваше сърцето й. „Моята дъщеря! Моята дъщеря!“
„И моят глас. Плаче.“
„Очите ми. Те се молят за милост.“
„И този нож в ръцете й. И погледът й, в който няма нищо. Освен хладна решимост.“
Полуусмивката на Уискиджак се стопи, когато видя очите на Корлат, нажежени до бяло като желязо, като видя, докато тя влизаше в шатрата, четирите успоредни резки на дясната й буза, плувнали в кръв, която се стичаше към брадичката и капеше по чергите на пода.
Малазанецът едва се сдържа да не заотстъпва, когато Тайст Андий закрачи право към него.
— Какво се е случило, Корлат?
— Чуй ме, любовнико — ледено изскърца гласът й. — Каквито и тайни да си крил от мен — за преродената Татърсейл, за онези проклети Т’лан Ай, за указанията, които си дал на двете морски пехотинки да пазят детето да не каже на мхаби — ще ми ги кажеш. Веднага.
Той усети как изстина, как трепнаха мускулите на лицето му от удара на гнева й.
— Указания? Никакви указания не съм им давал. Дори не съм им заповядвал да пазят Силвърфокс. Това, което правят, е по тяхно собствено решение. Ако са казали нещо, което е довело до това… добре, ще поема отговорността, защото съм техният командир. И уверявам те, ако е необходимо наказание…
— Спри. За миг, моля те. — Нещо се беше утаило в нея и сега трепереше тя.
Уискиджак помисли дали да не я прегърне, но се сдържа. Чувстваше, че има нужда от утеха, но инстинктите му подсказваха, че все още не е готова да я приеме. Огледа се, видя един сравнително чист парцал, топна го в легена с вода и й го подаде.
Тя го изгледа мълчаливо, присвила сивите си очи, но не посегна да го вземе.
Уискиджак бавно отпусна ръка.
— Защо — попита Корлат — Силвърфокс държи майка й да не научи за Т’лан Ай?
— Представа нямам, Корлат, освен обяснението, което тя самата даде. Тогава помислих, че ти знаеш.
— Помислил си, че знам.
Той кимна.
— Помислил си, че крия от теб… тайна. Нещо свързано със Силвърфокс и майка й…
Уискиджак сви рамене.
— Канил си се да ми се противопоставиш?
— Не.
Тя го изгледа с разширени очи, помълча и после каза:
— В името на Гуглата, почисти раните ми.
Облекчен, той пристъпи към нея и много нежно започна да попива кръвта от резките.
— Кой те подреди така?
— Мхаби. Мисля, че току-що направих ужасна грешка, въпреки всичките ми добри намерения.
— Често става така — каза той. — С добрите намерения.
Погледът й беше пронизващ.
— Прагматични малазанци. С ясен поглед за нещата. Защо все си мислим, че сте просто войници? Бруд, Рейк, Каллор… самата аз, всички ние гледаме на теб, на Дужек и на армията ви като на нещо… спомагателно. Като на меч, който се надяваме да стиснем в ръцете си, когато възникне нуждата. Сега ми се струва, че всички сме глупци. Всъщност никой от нас не е разбрал как стоят вече нещата.
Той се намръщи.
— И как стоят вече?
— Вие се превърнахте в нашия гръбнак. Странно как, оказахте се тези, които ни дават сила, които ни обединяват. О, знам, че имаш тайни, Уискиджак…
Той се усмихна кисело.
— Не толкова, колкото си мислиш. Ще ти кажа най-голямата. Тя е следната. Чувстваме се надхитрени. От вас — от Рейк, от Каладън Бруд, от Каллор. От армията на Тайст Андий, от ривите и баргастите. Гуглата да ме вземе, дори тази тълпа наемници, която е с вас, ни изнервя. Нямаме вашата сила. Ние сме просто една армия. Най-добрият ни магьосник дори е без ранг. Взводен маг, а и в този момент е някъде далече и подозирам, че се чувства като муха в паяжина. Тъй че, дойдат ли битките, знаем, че ще бъдем върхът на копието и това ще ни струва скъпо. Колкото до самия Пророк и каквото там се крие зад него, е, надяваме се, че вие ще се справите с това. Същото се отнася и за Сакатия бог. Права си, Корлат, ние сме просто войници. Уморени при това. Ако ние сме този обединяващ гръбнак, тогава Гуглата да ни е на помощ, този гръбнак е превит и много крехък.
Тя посегна, хвана ръката му и я притисна до бузата си. Очите им се срещнаха.
— Превит и крехък? Не мисля.
Уискиджак поклати глава.
— Не е скромност, Корлат. Говоря истината, макар да се боя, че не си готова да я чуеш.
— Силвърфокс манипулира майка си — каза след пауза Тайст Андий. — По някакъв начин. Може би дори с това, че е виновна за ужасните й кошмари.
— Трудно ми е да го възприема…
— Не е нещо, което би направила Татърсейл, нали? Но тази Найтчил? Или теломенецът? Ти ги познаваш, Уискиджак. Във всеки случай — по-добре от всеки от нас. Възможно ли е някой от тях — или и двамата — да са виновни за това?
Той не отвърна нищо, свърши да почиства раните по бузата й и каза:
— Това ще трябва да го пипне лечител, Корлат, иначе инфекцията…
— Уискиджак.
Той въздъхна и отстъпи.
— Боя се, че е напълно възможно Найтчил да таи чувства заради предателството. Жертвите на отмъщението й може да бъдат избрани безразборно. Същото важи и за Белурдан Трошача на черепи. И двамата бяха предадени, в края на краищата. Ако си права за това, което става с мхаби — че те й правят нещо, — все пак си мисля, че Татърсейл ще им се противопоставя.
— А ако вече е загубила тази борба?
— Не съм забелязал признаци за…
Очите на Корлат блеснаха и тя заби пръст в гърдите му.
