— Искаш да кажеш, че пехотинките ти не са ти донесли нищо?
Той се намръщи кисело.
— Все пак те са доброволки, Корлат. При цялото ни обезпокоително невежество по тези въпроси, струва си да сме бдителни. Двете избраха да пазят Силвърфокс, защото виждат у нея Татърсейл. Не просто физически, но в характера й също така. Ако нещо е тръгнало на зле, те щяха да забележат и щяха да дойдат при мен. Веднага.
Корлат отпусна ръката си и въздъхна.
— А аз връхлетях тук, за да ти откъсна главата. Проклет да си, Уискиджак, с какво те заслужих изобщо? И Бездната да ме вземе дано, защо все още си тук? След всичките ми обвинения…
— Преди няколко часа Дужек влезе по същия начин — ухили се той. — Просто денят е такъв, предполагам. Все пак трябва да повикаме лечител…
— След малко. — Изгледа го. — Уискиджак. Ти наистина нямаш представа колко рядък човек си, нали?
— Рядък? — Той се ухили още по-широко. — Разбира се, че знам. Само един съм, благодаря на Гуглата.
— Нямах предвид това.
Той пристъпи и я прегърна през кръста.
— Време е да намерим лечител, мила. Желанията ми са съвсем прости, а губим време.
— Войнишки отговор. Не можеш да ме заблудиш.
Не видя как затвори очи. „Заблудена си, Корлат. Ако знаеше само колко ме е страх… че мога да те загубя…“
Круппе, Змиорката на Даруджистан, някогашен крадец и укривател на крадени вещи, Предизвикателя на Бойния главатар Каладън Бруд, махаше оживено с ръце и се поклащаше по широката пътека между шатрите към фургоните на обоза. Току-що беше излязъл от кухненската шатра на Нередовните на Мот и носеше два сладкиша, от които капеше гъст сироп. На няколко крачки зад него крачеше мулето му, изпънало гладно врат към въпросните парчета и с щръкнали уши.
Втората камбана след полунощ току-що бе отекнала из становете и бе предизвикала жалното мучене на стадата бедерини, заглъхнало, след като животните отново се унесоха в дрямка. Когато стигна до фургоните, подредени в правоъгълник, Круппе забеляза две малазански пехотинки, загърнати плътно в наметалата си и изгърбени до малък огън от суха волска тор, смени веднага посоката и ги приближи.
— Мили приятелки — подвикна им нежно. — Късен е часът и на хубавици като вас се полага нещо сладичко.
Двете жени вдигнаха глави и го изгледаха.
— Ха — изпръхтя едната. — Оня дебелак дару.
— И мулето му, гърби се там, в сянката.
— Круппе е вездесъщ! Вижте! — И протегна към тях плувналите си в сироп шепи, стиснали двата сладкиша.
— Какво ни предлагаш да ядем, сладкишите или ръцете ти?
Другата извади ножа си.
— Викам да резна два пъти и да си изберем сами, а?
Круппе отстъпи назад.
— Кралице на сънищата! Какви корави създания, и никаква женственост! Пазачките на Силвърфокс, нали? Самата истина. Сърцето на Татърсейл, как ярко блести от това дете, вече жена…
— Да бе, виждали сме те колкото щеш. Да плямпаш с момичето. Тя е магьосницата, да. Всеки от нас, който я познава, е достатъчно да я види само.
— Колко необичаен обрат, в тази наша беседа. Круппе е възхитен…
— Ще ги получим ли тия сладкиши, или не?
— Естествено, макар че блясъкът на това острие все още слепи взора на щедрия Круппе…
— Нямаш чувство за хумор, а? Ела при нас де. Ако смееш.
Даруджистанецът се усмихна и закрачи храбро напред.
— Натска черна торта, драги мои.
— Знаем ги. Нередовните на Мот ни замерваха с тях, когато им свършеха стрелите.
— Джайбар една го плесна право в лицето, спомням си.
— Вярно, пльосна се и когато стана, беше като горска шума с очи.
— Опасна мъзга, смъртоносно оръжие — съгласи се Круппе и отново протегна ръце към пехотинките.
Те най-сетне взеха сладкишите.
— Храбра задача. Да пазите девойчето риви.
— Никаква риви не е тя. Тя е Татърсейл. Тази лисича козина и кожите са само за показ.
— А, значи сте говорили с нея.
— Не много, а и няма нужда. То сладкиш май върви много по-добре без клони и шума, виж ти.
Круппе примига, после кимна замислено.
— Несъмнено. Каква огромна отговорност, да сте очите на командира си досежно упоменатото девойче.
Двете жени спряха да дъвчат. Спогледаха се, после едната преглътна и каза:
— Кой, Дужек ли? Ако ние сме му очите, значи е сляп като къртица.
— А, Круппе говореше за Уискиджак естествено.
— Уискиджак не е сляп и няма нужда от нас, вижда си сам той.
— Все пак той несъмнено е безкрайно доволен от задачката, която сте си възложили сами, от доносчетата и прочие. Да беше Круппе Уискиджак, знае, че щеше да е.
— Да е какво?
— Да е доволен, разбира се.
— Това си го биваше. Ако ти беше Уискиджак. Ха.
— Образно казано…
— Няма такова нещо, дебелако. В ботушите на Уискиджак ли искаш да влезеш? Да гледаш през неговите очи? Ха.
— И аз викам така — съгласи се другата. — Ха.
— Ама го направи — отбеляза Круппе.
— Какво съм направила?
— Съгласи се.
— Адски си прав. Уискиджак трябваше да стане император, след като го очукаха предишния. Не Ласийн. Ама тя знаеше кой й е съперникът, и още как. Затова го разжалва и го смъкна до проклет от Гуглата сержант, и го прати на другия край на света.
— Амбициозен мъж е значи тоя ваш Уискиджак.
— Ни най-малко. И тук е цялата работа. Казах, че от него можеше да излезе добър император. Да знаеш кога да не искаш една работа е най-доброто качество.
— Любопитна констатация, мила.
— Не съм.
— Какво не си?
— Любопитна. Слушай, Малазанската империя щеше да е съвсем друго нещо, ако Уискиджак беше взел трона преди всички тия години. Ако беше направил каквото всички искахме да направи, да спипа Ласийн за врата и да я хвърли през прозореца на кулата.
— А можеше ли да се справи с това забележително стъпало?
Двете се спогледаха сконфузено.
— Ти виждала ли си го Уискиджак със смъкнат ботуш? — попита едната.
Другата поклати глава.
— Ми, не, ама може и да е забележително стъпалото му. Що не?
— Тогаз, с ботуша по задника. Ама все пак викам — за врата.
