На четиристотин крачки от входа на казармата Итковиан тъкмо обръщаше оцапания си с кръв боен кон. Отдолу се протягаха ръце, впиваха се в бронираните хълбоци на животното. Озверял от хладна ярост, конят тъпчеше и кършеше кости, забиваше копита в гърди и глави.
Три гриви на Сивите мечове обкръжаваха Щит-наковалня, откъснати от казармата на билото на ниския хълм — доскорошното гробище-колонада. Повечето изправени глинени саркофази бяха рухнали, бяха се потрошили и от тях се бяха изсипали изгнили, увити в дрипи човешки останки, разбъркани в безпорядък със своите събратя в смъртта.
Итковиан виждаше казармената порта, пред която се беше струпала грамада от човешки тела — достатъчно висока за катерене, и това правеха сега десетки и десетки тенесковри: катереха се и се спускаха, за да ги срещнат нащърбените остриета на мечове и върховете на дългите пики. Пики, които убиваха и раняваха озверелите селяци — а те не правеха никакъв опит да се защитят и развяваха като дрипави пряпорци парцали, покрити със засъхнала кръв.
През целия си живот Итковиан не беше виждал такава ужасна гледка. Въпреки всичките сражения, в които бе участвал, въпреки всички ужаси на боя, които един войник неизбежно вижда, това, което сега бе пред очите му, заличаваше всичко от ума му.
Щом селяците отстъпеха по склона от трупове, сред мъжете скачаха жени, разкъсваха дрехите им, приковаваха ги на място с разкрачени крака и сред всичката кръв, писъци и дращещи във въздуха пръсти ги насилваха.
В краищата на могилата от трупове други техни ближни се хранеха с безжизнената вече плът.
Двоен кошмар. Щит-наковалня не можеше да реши кой от двата го стъписва повече. Собствената му кръв течеше смразена в жилите му и той съзнаваше, с ужас, достигащ до ръба на паниката, че щурмът тепърва започва.
Нова вълна се надигна и се изсипа върху окаяния отряд на Сивите мечове в гробището. Широките булеварди и улици гъмжаха от плътни редици побеснели тенесковри. Очите на всички се бяха приковали в Итковиан и войниците му. Ръце се протягаха към тях, все едно от колко далече, и алчно дращеха във въздуха.
Сбрали щитовете си плътно един до друг, Сивите мечове престроиха разбитото си каре около Щит- наковалня. Щеше да бъде пометено, Итковиан го знаеше съвсем ясно, щеше да бъде погълнато, както преди няколко мига, и все пак, ако мълчаливите му бойци успееха да издържат като предишния път, карето щеше отново да се надигне от морето от трупове, да си пробие път, да отхвърли врага и да се качи на върха на новата могила от плът и кости. И ако успееше да се задържи отново на коня си, Итковиан щеше да сече с меча си на всички страни, да убива всеки, който влезе в обхвата му, а онези, които само ранеше, щяха да издъхнат под железните копита на коня му.
Никога досега не се беше сражавал толкова безмилостно жестоко и от това му прилошаваше, сърцето му се изпълваше със смазваща омраза — към Пророка. Да причини такова страдание на своите. И към септарх Кулпат, заради хладнокръвната жестокост, с която пращаше жалките селяци в зейналата паст на една отчаяна армия.
А най-отвратителното беше, че тактиката най-вероятно щеше да успее. „Макар и на невъобразима цена.“
Тенесковрите нападнаха с дивашки рев.
Първите, озовали се пред настръхналото каре, бяха посечени. Заотстъпваха с писъци, избутани и изпотъпкани от своите, във всепоглъщаща гмеж, още по-жестока и от онова, пред което се бяха озовали в първите редици. Други връхлетяха напред, за да ги срещне същата орис. Но прииждаха все нови и нови, катереха се по гърбовете на хората пред тях, а други — по техните рамене. За кратък миг Итковиан видя как се надигна тройна стена от побесняла тълпа, после вълната рухна и погреба под себе си Сивите мечове.
Карето се огъна под тежестта й. Изпускаха се мечове. Смъкваха се щитове, шлемове падаха от главите, и накъдето и да погледнеше Итковиан, всичко бе плувнало в кръв.
По надигащата се и спускаща се човешка маса залазиха фигури. Удряха с ками и криви ножове и пълзяха напред — крайната цел на беса им беше Итковиан, и той го знаеше. Щит-наковалня стисна здраво широкия си меч и щита. С леко изместване на натиска с коленете завъртя коня на място. Озверялото животно замята глава, след това я сниши, за да предпази гърлото си. Бронята, покриваща челото, врата и гърдите му, вече беше очукана. Копитата тъпчеха, жадни да се забият в жива плът.
Първият селяк влезе в обхвата му. Итковиан замахна с меча, видя как главата се завъртя и се откъсна от тялото, видя как тялото потръпна, преди да рухне. Конят изрита със задните копита, чу се пукот, после животното се изправи и се надигна на задните си крака, подкованите с желязо предни копита повалиха някаква побесняла пищяща жена. Един мъж скочи и вкопчи ръце в десния преден крак на коня. Итковиан замахна и мечът му го посече в кръста, чак до гръбнака.
Конят се завъртя и кракът отхвърли увисналото на него тяло. Главата му се стрелна напред, зъбите се забиха в сплъстената коса на темето и откъснаха и коса, и кост.
Нечии ръце се впиха в лявото бедро на Итковиан. Той се изви и замахна с меча надолу. Острието захапа мускул и хрущял, швирна кръв и посеченият се свлече.
Конят изрита отново. Хапеше бясно, тъпчеше и се въртеше на място, но ръцете, натискът и тежестта вече ги затрупваха от всички страни. Мечът на Итковиан святкаше като мълния, свистеше слепешката, но винаги попадаше на плът и кост. Някой се изкатери върху задницата на коня зад него. Щит-наковалня изви гръб напред, облечената му в стомана ръка се стрелна над главата му и удари надолу. Той усети как стоманените й пръсти се хлъзнаха през кожа и плът, забиха се между ребрата и в корема.
Порой от жлъчка и кръв швирна върху седлото му. Тялото се смъкна.
Той даде рязка команда и конят приведе глава. Итковиан замахна широко с меча — острието описа пълен кръг, докато конят се въртеше. После се завъртя в обратна посока и Щит-наковалня повтори замаха.
Мъжът и конят се въртяха в пълен кръг, в едната и в другата посока — и нанасяха ужасни поражения. През заслепяващия зной под забралото на шлема Итковиан зърна за миг сцената наоколо.
Сивите мечове нямаше да се вдигнат отново. Не и този път. Не можеше да види нито един. Тенесковрите го бяха обкръжили от всички страни, с грамада от трупове цял човешки ръст под краката им. А някъде под тази кипнала повърхност бяха войниците му. Живи погребани. Погребани умиращи. Погребани мъртви.
Селяците си подаваха измъкнатите пики на падналите. След няколко мига остриетата им щяха да замушкат отвсякъде. Срещу това нямаше да стигне бронята — нито неговата, нито на коня.
„Твой съм, Боже на двете бивни. До последния миг.“
— Пробивай!
Бойният кон беше очаквал тази команда и се понесе напред. Копита, гърди и рамене запробиваха през гъстата гмеж. Итковиан сечеше с меча си от двете страни. Залитаха назад тела, прерязани на две, рухваха под бесните копита. Пики замахваха към него и се хлъзгаха по бронята и щита. Тези отдясно ги отблъсваше с меча си.
Нещо се заби в тила му, преряза връзките на бронята, прониза кожата и плъстената подплата. Болката го прониза, когато острието изстърга в ребрата му почти до гръбнака.
В същия момент конят изцвили, натъкнал се на острието на пика. Залитна наляво, олюля се, изви глава и челюстите захапаха дръжката.
Някой скочи срещу щита на Итковиан и замахна с брадва. Острието се заби между лявото му рамо и шията.
Върхът на меча му излетя към лицето на нападателя, посече едната буза и излезе през другата. Итковиан изви оръжието в десницата си, лицето му зад забралото се озова на един пръст пред съвсем младото лице на жертвата. Беше момиче — изхъхри и рухна.
Усещаше тежестта на пиката, забита в гърба му, чу я как издрънча по бронята на задницата на коня, когато животното се надигна на задните си крака.
Един рибарски нож улучи незащитената част на левия му крак зад коляното и се вряза в ставата. Итковиан замахна безсилно надолу с ръба на щита и едва успя да избие ръката на нападателя. Тънкото острие за кормене на риби се откърти и цяла педя от него остана забита в крака му, разкъсала жили и
