мъртъвци.
С натежали от умора криле Бюк отново се издигна нагоре и се понесе над главния булевард на Дару, на запад.
Изкорубени жилищни сгради, дим, бълващ от руините, блясък на ближещи дърво пламъци. Кипящи тълпи тенесковри, огромни огньове по площадите, на които се печеше нанизана на шишове човешка плът. Блуждаещи отделения скаланди, беклити и бетаклити, урдомани и сиърдомини.
„Объркани, разгневени, изумени къде ли са се скрили гражданите на Капустан. О, взехте града, но въпреки това се чувствате измамени.“
Острият му поглед гаснеше с последните лъчи дневна светлина. На югоизток, замъглени от дъжда и пушеците, се издигаха кулите на палата на принца. Тъмни и като че ли — непокътнати. Обитателите му може би все още се държаха. А може би отново се бе превърнал в пусто здание, обитавано само от призраци. Върнал отново спокойното си безмълвие, с което е бил прочут столетия преди идването на капънците и дару.
Бюк извърна глава и зърна някаква жилищна сграда малко вляво. Около нея бушуваха пожари, но тромавото здание като че ли бе станало неподатливо на пламъците. И сред сиянието на огнените стълбове видя изрисувани в червено голи човешки трупове. Хиляди и хиляди, изпълнили околните улици и улички.
„Не, трябва да е някаква грешка. Очите сигурно ме лъжат. Тези мъртъвци трябва да лежат върху руините. Така трябва да е. Богове, приземният етаж на сградата дори не се вижда. Не е възможно да са трупове, не може да са струпани толкова високо…!“
Беше сградата, приютила Грънтъл и неколцината с него.
И макар обсадена от пожари, не се подпалваше.
И, осветени от всички страни от пожарите, стените плачеха.
Не с вода. С кръв.
Бюк закръжи все по-близо и колкото повече се снишаваше, толкова по-голям ужас го обземаше. Вече можеше да види прозорците, разбитите кепенци на първия видим отгоре етаж. Затрупани с мъртви тела. Същото беше и на следващия етаж, и на този над него, точно под покрива.
И разбра, че цялото здание буквално е запълнено. С грамади от плът и кости, а от прозорците като сълзи капеше кръв и жлъч. Гигантски мавзолей, паметник на този трагичен ден.
Зърна фигури по покрива. Десетина души, сгушени под сглобените набързо навеси и заслони. Един, малко встрани, се беше навел и сякаш оглеждаше ужаса по улицата долу. Висок и изгърбен. С широки, смъкнати рамене. Странно настръхнал в сенките. С две къси саби, увиснали в ръцете му — блеснали като жълта кост.
На десетина крачки зад него бяха вдигнали знаме, забучено в струпани вързопи с храна, каквито носеха със себе си Сивите мечове. Прогизнала от дъжда жълта и оцапана с тъмни петна кръв детска ризка.
Бюк закръжи още по-близо, после зави и се отдалечи. Не беше готов. Не и за Грънтъл. Не и за този, в когото се бе превърнал. Ужасно преображение… „Поредната жертва на обсадата. Като всички нас.“
Итковиан примигна да махне съня от очите си и се огледа. Нисък влажен таван, миризма на сурово месо. Жълтеникава светлина от фенер, тежко грубо вълнено одеяло над гърдите му. Лежеше на тесен нар и някой държеше ръката му.
Извърна бавно глава и болката го опари по врата. „Изцерен, но недоизцерен. Закърпването… е непълно…“
До него беше Карнадас, рухнал на пода, превит на две и неподвижен. Бялото теме на сведената му глава бе на нивото на очите му.
Ръката, която го стискаше, беше само кости и мъртва съсухрена кожа, леденостудена.
Щит-наковалня леко я стисна.
Лицето на дестраянта, щом вдигна глава да го погледне, беше като на скелет, кожата бе покрита с дълбоки рани, тръгващи от челюстта; обкръжените с червени петна очи бяха хлътнали в черните ями.
— Провалих ви, сър… — изхриптя старецът.
— Не си.
— Раните ви…
— Плътта е затворена — това поне го усещам. Вратът, гърбът ми, коляното. Само наболява. Ще се оправя. — Надигна се бавно да седне и лицето му остана спокойно въпреки болката, която го обля като вълна. Щом сгъна коляно, плувна в пот, побиха го ледени тръпки и главата му се замая. Но не пусна ръката на дестраянта. — Дарът ви ме прави смирен, сър.
Карнадас отпусна глава на бедрото му.
— Аз свърших, приятелю.
— Знам — отвърна Щит-наковалня. — Но аз — не.
Главата на дестраянта кимна, но остана отпусната.
Итковиан се огледа. Още четири нара, с по един войник на всеки. Грубите одеяла бяха дръпнати над лицата им. Двама от резачите на жреца бяха седнали върху покрития със съсирена кръв под, опрели гърбове на стената, и спяха, изтощени. До вратата на стаичката стоеше вестоноска на Сивите мечове, капънка, ако се съдеше по чертите й под ръба на шлема. Беше виждал същата като нея, но по-млада сред новобранците… може би сестра й.
— Колко съм лежал в безсъзнание? Дъжд ли чувам?
Карнадас не отговори. Никой от двамата хирурзи не се събуди. След малко вестоноската се покашля и каза:
— Сър, до полунощ остава по-малко от една камбана. Дъждът дойде със здрача.
„Със здрача. И със смъртта на един мъж.“ Ръката, която го държеше, се отпускаше вяло.
— Колко войници са останали тук? Колко души все още са под моя команда?
Тя трепна.
— Всичко сме сто тридесет и седем, сър. От тях — деветдесет и шест новобранци. От гривите, които бяха с вас в гробищата, оцеляха единайсет войници.
— Казармата ни?
— Падна, сър. Сградата гори.
— Дворецът на Джеларкан?
Тя поклати глава.
— Нямаме вест, сър.
Итковиан бавно издърпа ръката си от изстиващите пръсти на Карнадас, погали мълчаливо рехавата бяла коса на стареца и въздъхна.
— Намерете санитар. Дестраянтът е мъртъв.
Очите й се разшириха.
— Отиде при нашия Смъртен меч, при Брукалаян. Свърши се.
Итковиан придърпа ботушите си и едва не припадна от болката в крака. Вдиша треперливо и бавно се надигна.
— Останал ли е някой оръжейник?
— Един чирак, сър — каза тя с глас, пълен с горчивина.
— Ще ми трябва стега за коляното. Каквото може да нагласи.
— Да — прошепна момичето. — Да, Щит-наковалня…
Той спря да навлича палтото си и я погледна през рамо. Беше пребледняла като платно.
— Аз… изричам Тринадесетия закон на Откровението. Моля… за справедливо наказание. — Трепереше цялата.
— Наказание ли? Какво е провинението ви?
— Аз донесох съобщението. От послушника на Рат-Финир. — Залитна, сякаш поразена от собствените си думи, и ризницата й издрънча, щом притисна гръб към вратата. — Финир да ми прости дано! Аз изпратих Смъртния меч на смърт!
Итковиан я изгледа с присвити очи.
— Вие сте новобранката, която придружи мен и крилата ми на последния излаз в равнината. Моля за
