които бе виждал досега. Не. Това, в тази зала, в тази нощ, беше празненство.
Вляво от трона, наполовина скрит в сянката, се виждаше Х-образен кръст от две пики. На него беше разпъната кожата на принц Джеларкан.
— Прескъпият принц беше мъртъв преди да започнем печенето — каза младият мъж на трона. — Не сме чак толкова жестоки, в края на краищата. Ти не си Брукалаян, защото Брукалаян е мъртъв. Трябва да си Итковиан, тъй нареченият Щит-наковалня на Финир.
Зад трона се появиха сиърдомини — със светла броня и оръжия, наметнати с кожи, с лица, скрити зад решетките на шлемовете, с тежки брадви в облечените в метал ръце. Четири, осем, дузина. Двайсет. Прииждаха още.
Мъжът на трона се усмихна.
— Войниците ви изглеждат… уморени. Негодни точно за тази задача. Познаваш ли ме, Итковиан? Аз съм Анастер, Първото чедо на мъртвото семе. Кажи ми, къде са хората на този град? Какво направихте с тях? О, нека сам да се сетя. Сврели са се в тунели под улиците. Пазени от шепа оцелели джидрати, една-две роти от вашите Сиви мечове и неколцина от капънската гвардия на принца. Допускам, че принц Аралд също се крие долу и трепери. Какъв позор. Дълго го търсихме. Е, търсенето на скритите входове продължава. Ще бъдат намерени. Капустан ще бъде прочистен, Щит-наковалня, въпреки че, уви, вие няма да доживеете този славен ден.
Итковиан изгледа съсредоточено младия мъж и видя нещо, което не бе очаквал да види.
— Първо чедо, в душата ви има отчаяние. Ще ви го взема, сър, а с него — и бремето ви.
Анастер се разтърси на трона, сякаш го бяха ударили. Събра колене, закатери се по гърба на стола, със сгърчено лице. Ръката му посегна към дръжката на странната обсидианова кама на колана му, после се дръпна като попарена.
Майка му изпищя и се вкопчи в протегнатата му ръка. Озъбен, той я дръпна и жената рухна на пода и се сви на кълбо.
— Не съм твоят баща — продължи Итковиан, — ала ще бъда като него. Дай воля на изблика си, Първо чедо.
Младият мъж го зяпна, оголил зъби, и изсъска:
— Кой… какво си ти?
Капитанът пристъпи напред.
— Прощаваме невежеството ви, сър. Той е Щитът-наковалня. Финир познава скръбта. Толкова скръб, че му е непосилно да й устои. И затова избира човешко сърце. Бронирано. Смъртна душа, която да побере скръбта на света. Щитът-наковалня. Тези дни и нощи станаха свидетели на огромна скръб, на дълбок позор — и всичко това, виждаме, е изписано ясно в очите ви. Не можете да заблуждавате себе си, сър. Нали?
— Никога не сте могли — каза Итковиан. — Дайте ми отчаянието си, Първо чедо. Готов съм да го приема.
Воят на Анастер прокънтя в залата. Той се изкатери още по-нависоко по гърба на трона и покри лицето си с шепи. Очите на всички се бяха впили в него.
Никой не помръдваше.
Запъхтян, Анастер се взря в Итковиан. После поклати глава и прошепна:
— Не. Няма да ти дам… отчаянието си.
— Това е дар! — изсъска капитанът. — Първо чедо…
— Не!!!
Раменете на Итковиан хлътнаха. Върхът на меча в десницата му потрепери и се сниши. Новобранката пристъпи до него, за да го подкрепи.
— Не можеш да ми го вземеш! Не можеш!
Капитанът погледна Щит-наковалня с широко отворени очи.
— Сър! Не мога да понеса това…
Щит-наковалня бавно поклати глава.
— Не. Разбирам. Първото чедо… у него няма нищо освен отчаяние. Без него…
„Без него е нищо.“
— Избийте ги всички! — изкрещя съкрушено Анастер. — Сиърдомини! Всички до крак!
Четиридесет сиърдомини се втурнаха напред от двете страни на масата.
Капитанът изкомандва и първият ред зад нея се смъкна на колене. Втората редица надигна арбалетите. Двадесет и четири метални стрели изсвистяха през залата. Нито една не пропусна целта си.
От страничните входове за гостните изсвистяха още стрели.
Само шестима сиърдомини останаха прави. Подът беше застлан с тела, гърчещи се и вкочанени.
Тенесковрите около масата тичаха към портала зад трона.
Самият Анастер пръв стигна до него, майка му залиташе по петите му.
Сиърдомините връхлетяха върху Итковиан.
„Още не съм свършил.“
Мечът му блесна. Покрита с шлем глава отхвърча от раменете. Нов замах посече металните брънки и разпра корема на друг сиърдомин.
Арбалетите изтрещяха отново.
И срещу Сивите мечове не стоеше никой.
Щит-наковалня отпусна меча си.
— Капитане. Приберете тялото на принца. Кожата да се свали. Ще върнем принц Джеларкан на неговия трон, на мястото, което му се полага. И тази зала ще я държим. В името на принца.
— Първото чедо…
Итковиан я погледна в очите.
— Ще го срещнем отново. Аз съм единственото му спасение — и няма да го оставя.
— Вие сте Щитът-наковалня.
— Аз съм Щитът-наковалня.
„Аз съм скръбта на Финир. Аз съм скръбта на света. И ще държа. Ще я държа цялата. Защото все още не сме свършили.“
17.
Плътта не може да си представи какво може да побере душата.
Трескава и гореща, пъпчивата кожа потръпваше като мокър чувал, пълен с камъни. Тялото на Майката излъчваше пареща очите мазнина. Беше се просмукала в дрипите, покриващи Ток-младши, и той се беше хлъзнал между гънките на плътта, докато грамадното издуто туловище на К’Чаин Че’Малле пристъпваше бавно по грапавия под; масивните ръце го притискаха в свирепа прегръдка.
В пещерата цареше мрак. Проблясъците на светлина, които зърваше понякога, идваха по-скоро отвътре. Илюзии за някогашни спомени. Откъслечни сцени, за ниски хълмове с прежълтяла трева, окъпани от топлите лъчи на слънцето. Силуети, уловени на ръба на полезрението. Някои бяха с маски. Една от тях бе само мъртва кожа, изпъната върху грубите кости. Друга беше… красотата. Съвършенството. Не можеше да повярва на никоя от тях. Лицата бяха лица на собствената му лудост, извисяваха се, все по-близо, надвесваха се над рамото му.
Когато го обземеше сънят, сънуваше вълци. На лов. Но не за храна, а за да причинят… нещо друго; не знаеше какво. Плячката се скиташе самотна. Плячката побягваше, щом го видеше. И той я гонеше, с братя и
