— Смъртни мечо…
— С нас е свършено, приятелю. Но така ние придаваме смисъл на своята смърт.
— Но… Какво печели той? Изменяйки на своя бог…
— Няма съмнение — отвърна с мрачна усмивка Брукалаян. — Живота си. Поне за известно време. Ако защитната магия на Хомота рухне, ако Съветът на маската бъде завзет, ще му спестят ужасите, които очакват другите жреци. За него тази замяна си струва.
Ветеранът заклати глава.
— И Финир позволява собствените му слова да придобият тежестта на предателство. Ще прояви ли благородство Негово зверство, когато най-сетне сгащи Рат-Финир?
— Не нашият бог ще нанесе възмездието, Нилбанас. Прав си, той не би могъл да го стори в пълно съзнание, защото тази измяна го уязвява дълбоко, прави го силно уязвим.
— Тогава — почти проплака мъжът до него — чия ще бъде ръката на мъстта, Брукалаян?
Усмивката на Смъртния меч стана още по-мрачна.
— В този миг нашият Щит-наковалня несъмнено идва в съзнание. И само след няколко мига ще чуе донесението на вестоносеца. Само няколко мига и ще го осъзнае изцяло. Нилбанас, ръката, която ще отмъсти за нас, е ръката на Итковиан. Доволен ли си сега, стари приятелю?
Войникът помълча още няколко крачки. Пред тях се беше разстлал откритият площад пред портата на Хомота.
— Напълно — промълви той. — Напълно, сър.
Брукалаян удари с меча си по щита. Със съсък изригна черен пламък.
— Обкръжават площада пред нас, сър. Ще влезем ли?
— Да, сър. С огромна радост.
Смъртният меч и неговите четиристотин бойци закрачиха напред без колебание. Улиците наоколо бързо се изпълваха с щурмовите части на септарх Кулпат — урдомани, сиърдомини и бетаклити. По покривите на сградите изникнаха стрелци, а стотиците сиърдомини пред Хомота, налягали като мъртви, се занадигаха и заизваждаха оръжия.
— Какъв позор — изсумтя Нилбанас до Брукалаян.
Смъртният меч се изсмя гърлено и силно, за да го чуят всички.
— Септархът се смята за умник.
— А нас — за глупави със своето чувство за чест.
— Да. И ние сме точно такива, нали, стари приятелю?
Нилбанас надигна меча си и изрева победоносно. Развъртя оръжието над главата си и заигра своя танц, необуздан и неподвластен на смъртта. Сивите мечове сбраха щитовете в кръг около Смъртния меч за последен отпор в центъра на площада.
Пет хиляди панионци и самият септарх загледаха в почуда, с неверие и потрес безумния, озверял мъж, който тъпчеше с ботуши по каменните плочи. После Кулпат тръсна глава, озъби се и вдигна облечената си в стомана десница.
И я пусна отсечено надолу.
Хиляда и петстотин лъка изсвистяха и въздухът над площада почерня.
Очите на Итковиан се отвориха рязко и той чу шепота на лъковете. Видя с взор, изпълнил ума му и изключил всичко друго на този свят, как върховете на стрелите заудряха по костенурката от щитове на Сивите мечове. Как се впиха в живата стена. Бойците заотстъпваха, стената се огъна.
Нилбанас, пронизан от сто стрели, се завъртя за последен път сред мъгла от кървави капки и рухна.
С бесен рев пехотинците на Панион нахлуха на площада. Човешката вълна се стовари върху все още живите Сиви мечове, докато те се мъчеха да затворят празнините в редиците си. Площадът закипя и се раздра. Битката се превърна в безмилостно клане.
Смъртният меч стоеше на място и вихрещият се като мълния меч в десницата му изригваше черен пламък. Набучен с десетки стрели, той се извисяваше като гигант, обкръжен от озверели деца.
И се сражаваше.
Десетина пики се забиха отвсякъде в тялото му и го надигнаха над каменните плочи. Десницата му посече дългите пръти и той отново стъпи сред грамадата от гърчещи се тела.
Итковиан видя как една двуостра брадва отсече лявата ръка на Брукалаян от тялото, при рамото, и как кръвта бликна, докато натежалата от щита ръка падаше, свивайки се в лакътя като откъснат крайник на насекомо.
Огромният мъж залитна надясно.
Още пики пронизаха тялото му.
Десницата не изтърва меча. Лумналото острие продължаваше да бълва поглъщащия си пламък. Писъци изпълниха въздуха.
Урдоманите запристъпваха напред с късите си тежки мечове.
Червата на Смъртния меч, изтръгнати от върха на меч, запълзяха като змии от разпрания му корем. Друга брадва удари Брукалаян в главата, разцепи тежкия железен шлем и под него — черепа и лицето.
Пламтящият меч избухна в черен огън и искрите му пометоха още и още панионци.
Трупът на Смъртния меч на Финир се задържа изправен още един миг, разкъсан и почти обезглавен, после бавно се смъкна на колене, присви се — като плашило, набучено от десетки пики и стотици стрели.
В сгъстяващата се сянка на Хомота панионците бавно се отдръпваха, смълчани и обзети от страх… зяпнали посечените останки от Брукалаян… и извисилото се смътно привидение, появило се точно пред Смъртния меч. Тъмна фигура, с лице, скрито зад дълбока гугла, с ръце, скрити под раздраните широки ръкави.
„Гуглата. Кралят на Върховен дом Смърт… дошъл да поздрави душата на този мъж. Лично.“
„Защо?“
След миг Господаря на Смърт вече го нямаше. Но всички се бяха вкаменили.
Заваля. Силно.
Разводнената кръв течеше по черната броня и брънките блестяха пурпурни.
Други две очи споделяха видението на Итковиан. Очи, които той познаваше много добре. И хладно доволство обзе ума на Щит-наковалня, и в ума си той се обърна към другия свидетел и разбра, без капка съмнение, че думите му са чути.
„Хванах те, Рат-Финир.“
„Мой си, изменнико.“
„Мой си.“
Ястребът извиваше между тласканите от вятъра дъждовни облаци, капките биеха яростно по крилете и опашката му. Злокобни пламъци проблясваха долу из града сред полусрутените почернели сгради.
Денят свършваше, но ужасът не отстъпваше. Умът на Бюк беше изтръпнал от всичко, което бе видял досега, и разстоянието, осигурено му от облика на соултейкън, не носеше облекчение. Твърде остри бяха очите на ястреба.
Спусна се бързо точно над имението, приютило Бочълайн и Корбал Броуч. Пред портата имаше грамада трупове. Богато украсените кули и проходи покрай стените на двора бяха заети от безмълвни стражи, черни и сковани като каменни статуи под поройния дъжд.
Армията на Корбал Броуч от съживени трупове беше нараснала. Преди това стотици тенесковри бяха разбили портата и бяха нахлули в двора. Бочълайн ги бе посрещнал с вълни от смъртоносни заклинания — магия, която бе овъглила плътта им, беше я напукала и я беше свлякла на дрипи от костите. Дълго след като бяха измрели, заклинанието бе продължило с неумолима ярост, докато каменните плочи не се покриха до глезените с овъглена прах.
Последвали бяха още два опита за щурм, всеки — по-отчаян от предишния. Връхлетени от магия и неумолимата жестокост на възкресените воини, тенесковрите най-сетне бяха отстъпили, бяха побягнали в ужас. По-късно следобеда нахлуха беклитите и съдбата, която ги сполетя, не беше по-милостива. Сега, с усилването на дъжда и сгъстяването на вечерния сумрак, улиците около имението бяха пълни само с
