държим до Бездната на Последната нощ.“
Мълчаливо, хората, последвали капитана, събираха годни оръжия и снаряжение, главно от сиърдомини. Лестарецът видя как една от жените вдигна облечена в метална ръкавица ръка, отсечена от сабята на Грънтъл, измъкна невъзмутимо ръката от люспестата ръкавица и я надяна на десницата си.
Грънтъл закрачи през труповете към стълбището.
Време беше да се изтеглят на следващия етаж. Време беше да овладеят външните стаи с разбити кепенци, задното и централното стълбище. „Време е да натикаме още души в задавеното гърло на Гуглата.“
А отвън — вълна от грохот и рев.
Възседнал грамадния, плувнал в пяна боен кон, Брукалаян гледаше как „резачите“ на дестраянта мъкнат едва дишащия Итковиан в съседната сграда, която през следващите една-две камбани щеше да служи за лазарет. Самият Карнадас, привлякъл отново от заразения Лабиринт на Денъл, беше спрял кръвта от гърдите на коня на Щит-наковалня.
Бойците на Смъртния меч бяха помогнали на оцелелите в гробищата Сиви мечове да се изтеглят. Сред тях също имаше ранени, за които трябваше да се погрижат, но фаталните рани вече бяха свършили своето. Издърпваха труповете встрани и трескаво търсеха все още живи бойци.
На резачите им предстоеше да извадят железата, забити в тялото на Итковиан, оръжията, които с това, че бяха останали в плътта, най-вероятно бяха спасили живота на Щит-наковалня. И Карнадас трябваше да е там по време на ваденето, за да спре кръвта, която щеше да бликне с изтръгването на желязото.
Суровият поглед на Брукалаян проследи дестраянта, когато старецът закрета уморено след хирурзите. Твърде далече бе отишъл Карнадас, твърде много бе извлякъл от лабиринта си — и го правеше твърде често. Тялото му беше започнало да се предава невъзвратимо. По ставите на ръцете му бяха избили отоци — по лактите, по китките и пръстите. Вените и артериите му бяха изтънели и напукани, просмукването на кръв в мускулите щеше да се усилва. Потокът на Денъл подлагаше на развала всичко, през което течеше — тялото на самия жрец.
Щеше да е мъртъв до призори, знаеше Брукалаян.
Ала преди това Итковиан щеше да бъде изцерен, брутално закърпен без оглед на душевната травма, съпътстваща раните. Щит-наковалня отново щеше да поеме командването, макар и не като човека, който беше досега.
Корав човек беше Смъртният меч. Съдбата на приятелите му не будеше чувства у него. Беше такава, каквато е.
Изправи се на седлото и се огледа, за да прецени положението. Щурмът на казармата беше отблъснат. Тенесковрите се бяха отдръпнали и не се виждаше нито един жив околовръст. Но той знаеше, че из другите райони на града съвсем не е така. Сивите мечове бяха буквално пометени като организирана армия. Гнезда на съпротива все още съществуваха тук-там, несъмнено, но малки и раздалечени. Като цяло и по същество, Капустан беше паднал.
Откъм северозапад се приближи конен вестоносец. Конят прескачаше труповете, пръснати по широкия булевард, и най-сетне се добра до бойците на Смъртния меч и забави.
Брукалаян махна с извадения меч и младата капънка дръпна юздите пред него.
— Сър. Нося ви вест от Рат-Финир! Предаде ми я един от послушниците му!
— Да я чуем.
— Хомотът е подложен на щурм! Рат-Финир призовава Осмата чета на Откровението. Вие трябва да тръгнете с всичките си бойци на помощ. Рат-Финир коленичи пред копитата — вие трябва да се превърнете в бивните на неговата и на Финир сянка!
Брукалаян присви очи.
— Този послушник е успял да излезе от Хомота, за да предаде светия призив на своя жрец. При защитната магия около сградата, как е успял?
Младата жена поклати глава.
— Не знам, сър.
— А вашият път през града? Нямаше ли противници?
— Жива душа не ми се мярна, сър.
— Това можете ли да го обясните?
— Не, сър, не мога. Късметът на Финир, може би…
Брукалаян я изгледа продължително.
— Новобранец, ще се присъедините ли към нас за тази помощ?
Тя примига, после кимна.
— За мен ще е чест, Смъртни мечо.
В отговор той прошепна дрезгаво:
— На ваше място и аз бих го направил. — После спусна забралото и се обърна към хората си.
— Единадесета грива да остане с дестраянта и лечителите му! Останалите отряди, тръгваме към Хомота! Рат-Финир е призовал Откровението и трябва да се отзовем! — Слезе от коня и подаде юздите на новобранката. — Промених решението си. Вие оставате тук да пазите коня ми. И също така да уведомите Щит-наковалня какво става, когато се събуди.
— Какво става ли, сър?
— Ще го разберете скоро, новобранец. — Смъртният меч отново се обърна към бойците си. Стояха в редици, смълчани и чакащи. — Господа — попита ги Брукалаян, — в пълна готовност ли сте?
— Готови сме да опитаме, Смъртни мечо — изръмжа един ветеран.
— В смисъл?
— Трябва да прекосим половината град, сър. Няма да се справим.
— Допускате, че ще срещнем съпротива по пътя за Хомота, така ли, Нилбанас?
Старият войник се намръщи и не отвърна нищо.
Брукалаян посегна да вземе щита си от един от адютантите.
— Аз ще ви водя. Тръгвате ли с мен?
Войниците кимнаха до един и в полускритите зад забралата лица Смъртният меч видя осъзнаването на истината, до която вече беше достигнал. Връщане от този път нямаше да има. Някои течения не можеха да бъдат надвити.
Брукалаян затегна щита на лявата си ръка, стисна здраво меча в десницата си и закрачи напред. Сивите мечове тръгнаха след него. Той избра най-прекия път, без да забавя и да се спира дори през затрупаните с мъртви тела открити площади.
Грохот на оръжие и човешка глъч ехтяха отвсякъде. Шумове от заглъхващи битки, рухващи сгради, рев на необуздани пожарища, улици, до коленете задръстени с трупове — сцените на адската яма на Гуглата се разгръщаха от двете им страни, докато напредваха в плътен строй, като пана, изтъкани от ръцете на обзет от безумие майстор.
Но никой не се изпречваше на пътя им.
Когато наближиха обгърнатия в смътно сияние Хомот, ветеранът ускори ход и се изравни с Брукалаян.
— Чух думите на вестоносеца, сър…
— Знам, Нилбанас.
— Не е възможно да са от Рат-Финир…
— Но са от него.
— Значи жрецът ни предава!
— Да, стари приятелю. Предава ни.
— Осквернил е Откровението на Финир! Кълна се в Бивните, сър…
— Словата на Откровението стоят по-високо от него, Нилбанас. Те са на самия Финир.
— Но ги е изкривил пагубно, сър! Не можем да го позволим!
— Престъплението на Рат-Финир ще бъде отмъстено, но не от нас.
— С цената на нашия живот?
— Без нашата смърт, сър, не би имало престъпление. И полагащото се наказание.
