Спомени от лед

— Нито дума за изтърваните юзди на гнева ми! — избоботи от тъмното Бруд.

Великият гарван килна глава към нара. Бойният главатар седеше на ръба му, хванал се за главата.

— Както кажеш.

— Да чуя доклада ти.

— Ще го чуеш. Първо, от Аномандър Рейк. Успял е. Лунният къс е преминал незабелязано и сега е… скрит. Децата ми са се пръснали над земите на Пророка на Панион. Главатарю, не само техните очи са свидетели на онова, което е долу. Видях лично…

— Подробностите ми ги спести за по-късно. Значи Лунният къс е на позиция. Добре. Прелетя ли до Капустан, както те помолих?

— Да, мрачни ми главатарю. И видях първия ден и първата нощ на битката.

— Преценката ти?

— Градът няма да издържи. Макар че вината не е в бранителите. Противникът ги превъзхожда стократно.

Бруд изпъшка.

— Може би трябваше да обсъдим още веднъж разположението на Черните моранти на Дужек…

— А, те също са на местата си, точно където ги искаше Едноръкия. — Старата се поколеба, обърна най- напред едното, а после — и другото си око към Каладън Бруд. — А сега трябва да съобщя една необичайна подробност. Ще я чуеш ли?

— Давай.

— Пророкът води война и на юг.

Бруд рязко вдигна глава.

— Да, да — закима Старата. — Чедата ми са видели армиите на Домина, разбити и отстъпващи на север. Към самата Наблюдателница. Пророкът е развихрил страховити магии срещу неизвестния враг. Реки от лед, ледени валове. Мраз, ветрове и бури — отдавна не сме виждали разтварянето на точно този лабиринт.

— Омтоуз Феллак. Лабиринтът на Джагът.

— Май не си изненадан от вестта толкова, колкото очаквах.

— От войната на юг наистина съм изненадан. — Той стана от постелята си, загърна се с кожената завивка и закрачи из шатрата. — От Омтоуз Феллак… не, не съм изненадан.

— Тъй. Пророкът не е това, което изглежда.

— Очевидно. Двамата с Рейк имахме подозрения…

— Да — сопна се Старата, — но ако знаех по-рано, щях да огледам по-внимателно положението около бърлогата му. Вашето своеволие уязвява всички ни.

— Нямахме доказателство. Освен това ценим твърде високо пернатата ти кожа, за да рискуваме да те пратим над укреплението на неизвестен враг. Все едно. Кажи ми, Пророкът все още ли е в Наблюдателницата?

— Близките ми не можаха да разберат със сигурност. Над района има кондори, присъствието ни не им харесва никак.

— Защо ще ви създават проблеми някакви си най-обикновени птици?

— Не са съвсем обикновени. Да, простосмъртните птици не са нищо повече от гущери с пера, но точно тези кондори са всичко друго, само не и гущери.

— Очите на самия Пророк?

— Вероятно.

— Това може да се окаже неприятно.

Старата сви криле.

— Да са ти останали мръвки? Огладнях.

— Има там малко парчета козешко от вечерята, в боклучната яма зад шатрата.

— Какво? Трябва да ям от ямата с боклука?

— Нали все пак си един проклет гарван. Защо не?

— Нагла обида! Но щом само това е останало…

— Това е.

Старата изщрака с клюн да преглътне яда си и защъка към задната стена на шатрата.

— В бъдеще взимай пример от мен — измърмори и пъхна глава под платнището.

— В смисъл? — попита зад нея Бруд.

Тя извади глава изпод платнището, отвори клюна си в тих смях и отвърна:

— Аз изтървах ли си юздите?

Бруд изръмжа и пристъпи към нея.

Тя гракна и бързо се шмугна навън.

16.

Първото чедо на мъртвото семе
сънува дъха на умиращ баща
и чува във вечен рефрен
писък, стаен в дробовете…
Смееш ли да видиш света през очите му
макар и за миг?

Първото чедо на мъртвото семе
предвожда скръбна армия
по застлания с кости път на глада,
по който майка пее и танцува…
Смееш ли да влезеш в стъпките му
и с обич да стиснеш ръката й?

Първото чедо на мъртвото семе
е навлечено в смъкната бащина броня
и тя го брани от часа рожден
в години на жестока закалка…
Не смей да го съдиш сурово,
за да не влезеш в кожата му.

Силба от „Разбито сърце“

К’аласс

Тенесковрите се надигаха като неумолим прилив срещу всички стени на града. Надигаха се и помитаха, човешка гмеж, тласната от глада към сляпо безумие. Барикадите зад портите се огъваха пред натиска и рухваха.

И Капустан се давеше в кръв.