Вълците не изоставаха, неуморни, глутницата напираше от едната или от другата й страна, някой се засилваше напред, втурваше се към нея отсам или оттам, принуждаваше я да се обърне.
Отново и отново, всеки път, когато решеше да остане между хълмовете в ниското, съществата успяваха някак да я подкарат нагоре по склона. И тя започна да се уморява.
Натискът беше неумолим. В мислите й, наред с острата болка в краката й, паренето в гърдите и болезнената сухота в гърлото, нахлу с ужасна яснота осъзнаването, че изходът е невъзможен. Че скоро ще умре. Свалена на земята като всяко друго животно, обречено да стане жертва на вълчия глад.
За тях, знаеше тя, морето на нейния ум, кипнало под бурята на паника и отчаяние, не значеше нищо. Те бяха ловци и онова, което се таеше в душата на плячката им, не значеше нищо. Както с антилопата, с малкия бедерин, с ранага — изящество и почуда, надежда, възможности — всичко щеше да се сведе до сочна кървава плът.
Последният урок на живота, единственият верен, погребан под обърканите пластове на заблудите.
Рано или късно, вече разбираше тя, всички ние не сме нищо повече от храна. За вълци или за червеи, с внезапния или проточил се край, все едно.
Хлипаше полузаслепена и се тътреше с мъка нагоре по поредния склон. Бяха вече по-близо. Чуваше как лапите им стържат по изсушения от вятъра лишей и мъх. Вдясно от нея, после — вляво, приближаваха, стъпка по стъпка.
Мхаби извика, залитна и падна по лице на каменистото било. Затвори очи и зачака първия взрив на болката, когато зъбите се впият в плътта й.
Вълците закръжиха. Вслуша се в стъпките им. Закръжиха в спирала, все по-близо и по-близо.
Горещ дъх лъхна в тила й.
Мхаби изпищя.
И се събуди. Над нея, високо в гаснещото синьо небе прелиташе ястреб. Прашната мъгла от стадото се слягаше. Във въздуха се чуваха далечни гласове, а много по-близо — собственото й хрипливо дишане.
Фургонът беше спрял. Армията устройваше нощния си стан.
Тя лежеше присвита и неподвижна под дебелите кожи. Наблизо тихо мърмореха два мъжки гласа. До ноздрите й стигна миризмата от пушека на горяща в походното огнище тор, миризма на супа от месо — козешко — с много билки. Появи се и трети глас, първите два го поздравиха — всичко това някак странно размито, извън способността й да го различи. „А и не си струва усилията. Моите пазачи. Моите тъмничари.“
Фургонът изскърца. Някой приседна до нея.
— Спането не би трябвало да те изморява.
— Не, Корлат. Хайде, моля те, остави ме сама да сложа край на това…
— Не. Вземи, Кол е сготвил супа.
— Нямам зъби за дъвчене.
— Само късчета месо. Лесно се гълтат. Повечето е вода.
— Не съм гладна.
— Все пак хапни. Да ти помогна ли да седнеш?
— Гуглата да те вземе, Корлат. Теб и всички останали. Всички.
— Хайде, ще ти помогна.
— Добрите ви намерения ме убиват. Не, не убиват. Точно това е, нали… — Изпъшка и безсилно се помъчи да се издърпа от ръцете на Корлат, докато Тайст Андий я повдигаше да седне. — Изтезава ме. Вашата милост. Която ми е най-малко нужна от всичко. Не, не гледай лицето ми, Корлат. — Придърпа качулката над главата си. — Да не стана лакома за жалостта в очите ти. Къде е паницата? Ще ям. Остави ме.
— Ще седя с теб, мхаби — отвърна Корлат. — Паниците са две, в края на краищата.
Жената риви заби поглед в сбръчканите си пъпчиви и костеливи ръце, после в паницата, която стискаха, във воднистата супа с късчета червеникаво месо.
— Виждаш ли това? Колачът на козата. Касапинът. Дали се е спрял пред отчаяния рев на животното? Вгледал ли се е в изпълнените му с молба за милост очи? Трепнал ли е ножът в ръцете му? В сънищата ми аз съм тази коза. В това ме прокълнахте.
— Този, който закла козела, беше риви — отвърна след пауза Корлат. — Двете с теб знаем ритуала, мхаби. Изкупителната жертва, поднесена с милост. Призоваването на милостивия дух, чиято прегръдка е нужна. Двете с теб знаем как този дух снизхожда над жертвения козел или над което и да е същество, което трябва да нахрани твоите ближни, чиято кожа ще облече някого от тях. И затова животното не плаче, нито се моли. Виждала съм го… и съм се чудила, защото наистина е забележително. Уникално е за ривите, не с намерението, а с очевидната си ефикасност. Все едно че идващият в ритуала дух показва на животното едно по-добро бъдеще — нещо много по-хубаво от всичко, което животът му е поднасял досега…
— Лъжи — промълви мхаби. — Духът лъже горкото същество. За да улесни клането.
Корлат не каза нищо.
Мхаби надигна купата към устните си.
— Но дори и да е така — подхвана отново Тайст Андий, — тази заблуда е проява на… милост.
— Няма такова нещо — сряза я мхаби. — Думи, които трябва да утешат убиеца и неговите ближни, нищо повече. Мъртвият си е мъртъв, както често казват Подпалвачите на мостове. Тези войници знаят истината. Децата на Малазанската империя не хранят илюзии. Не можеш да ги заблудиш.
— Изглежда, познаваш много от тях.
— Две морски пехотинки ме навестяват от време на време. Захванали са се да пазят дъщеря ми. И да ми говорят за нея, след като никой друг не иска, и аз съм им благодарна за това.
— Не го знаех…
— Безпокои ли те? Да не би да ми бъдат разкрити някакви ужасни тайни? Няма ли да престанеш с това?
Ръката на Корлат се отпусна на рамото й.
— Да беше поне ме погледнала в лицето, мхаби. Не, няма да престана. Нито знам за някакви страшни тайни, които да се крият от теб. Всъщност мисля да ги потърся тези жени и да им благодаря.
— Остави, Корлат. Те не търсят благодарности. Те са просто войници. Две жени на Империята. От тях знам, че Круппе редовно посещава Силвърфокс. Поел е ролята на грижовен чичо, може би. Много странен човек. Мил, въпреки ужасното проклятие, което ми наложи.
— Проклятие? О, мхаби, от това, което съм видяла досега у Круппе, мога да ти кажа едно — той не би могъл да прокълне никого. Не вярвам дори да си е представял какво може да означава за теб прераждането на Татърсейл.
— Това го разбирам добре. Бил е призован от Древния бог — който или тогава е решил да го замеси, или вече го е бил привлякъл за свой помощник. Направено беше нещо отвратително, гадост, както го нарече Каллор, и наистина беше гадост. Изсъхналият труп на Найтчил, душата на Татърсейл, затворена в него, призракът, изтъкан от магията на Т’лан Имасс. Кошмарно създание. Древният бог е поискал да го спаси по някакъв начин, в някаква форма, и за това, изглежда, му е бил необходим Круппе. Да. Даруджистанецът е направил каквото е могъл, вярвайки, че е проява на милост. Ала не се заблуждавай, Корлат. Круппе и неговият Древен бог са решили да използват детето, което са създали. Преднамерено или не в началото? Има ли значение? И ето, сега Круппе съпровожда Силвърфокс. Заговорничат ли нещо двамата? Сляпа съм…
— Да заговорничат? С каква цел, мхаби?
— Ти ли не знаеш? Трудно ми е да го повярвам.
— Ти явно си решила, че всички заговорничим… срещу теб.
— А не е ли така? — Събра цялата си сила и запокити паницата, чу как се плисна, отскочи от нещо, чу изненадания вик на Мурильо, който, изглежда, бе имал нещастието да се озове в траекторията на полета й. — Пазете ме! Хранете ме! Наблюдавайте ме, да не би да сложа край на живота си! И това не е ли заговор? А дъщеря ми — собствената ми дъщеря — тя идва ли да ме навести? Не! Кога за последен път видях лицето й? Кога? Вече не помня!
Ръката стисна рамото й. Гласът на Корлат беше тих, но напрегнат.
— Разбирам те, приятелко. Това ще го изровя до самото дъно. Ще открия истината и ще ти я кажа.
