— Продължавай.
— Бруд вече знаеше — отвърна той и сви рамене, което го накара да потръпне. „Както и Корлат.“ — Покрай него спокойно можеш да включиш Аномандър Рейк. И Каллор — въпреки че алчният блясък в окото му никак не ми харесва. Тъй че двама асценденти и един кандидат-асцендент. Сакатият бог е твърде могъщ, за да се занимават с него хора като мен и теб, Върховен юмрук. Остави го на тях и на боговете. Рейк и Бруд са били на Оковаването му, в края на краищата.
— В смисъл, те са забъркали тая каша.
— Грубо казано — да.
— Заради което плащаме всички ние и като нищо може скоро да платим окончателната цена. Няма да позволя моята армия да бъде използвана за фураж точно в тая игра, Уискиджак. Бяхме тръгнали да съкрушим Панион Домин, смъртна империя — доколкото можехме да определим.
— Манипулацията, изглежда, върви и в двете посоки, Дужек.
— И това трябва да ме успокои? — Върховният юмрук го изгледа свирепо, изгълта ейла и тръшна празната халба на масата.
Уискиджак я напълни отново.
— Точно ние едва ли трябва да се оплакваме от манипулации — избоботи той. — Нали, приятел?
Дужек го изгледа мълчаливо и изсумтя.
„Точно така. Успокой се, Върховен юмрук. Постарай се да мислиш ясно.“
— Освен това — продължи Уискиджак — имам вяра.
— В кое? — сопна се командирът. — В кого? Хайде, кажи ми де!
— В един определен нисък, доста обемист, чудат дребосък…
— Круппе!? Да не си си изгубил ума?
Уискиджак се усмихна.
— Стари приятелю, погледни се само — ще се пръснеш от гняв. Гняв от усещането, че те манипулират. Използват. Заблуждават, може би. А сега помисли как би се почувствал един асцендент като Каладън Бруд, когато разбере, че него го манипулират? Толкова, че да изтърве нервите си? Толкова, че да свали оня чук и да се опита да смаже едно самодоволно, помпозно кукловодче.
Дужек дълго остана замръзнал на място, после устните му се изкривиха в усмивка.
— С други думи, той е взел Круппе на сериозно…
— Даруджистан — каза Уискиджак. — Нашият голям провал. През цялото време там имах чувството, че някой, някъде дърпа конците на цялото проклето нещо. Не Аномандър Рейк. Нито Кабалът. Нито Воркан с нейните платени убийци. Някой друг. Някой толкова хитро прикрит, толкова смайващо… способен, че ние се оказахме безсилни, напълно безсилни. И после, по време на преговорите, всички откриваме кой е виновникът за прераждането на Татърсейл като Силвърфокс — дете на жена риви. Семето е посадено и раждането е уредено в неизвестен лабиринт. Събирането на нишки — Найтчил, Белурдан, самата Татърсейл. И, както изглежда, връщането на един Древен бог в селението на смъртните. И тъй, Татърсейл, Найтчил и Белурдан — всички от Малазанската империя — преродени в жена риви, от армията на Бруд… в навечерието на преговори, с потенциал за мощен съюз… Колко уместно е тъкмо едно дете да свърже лагерите…
— Изключваме Каллор — подчерта Дужек.
Уискиджак кимна замислено.
— А на Каллор току-що му беше напомнено за силата на Бруд — надявам се достатъчно, за да го държи под юзда.
— За това ли било всичко?
— Може би. Той поиска демонстрация, нали? Това, което Круппе манипулира, са обстоятелствата. Не знам как. Но нямам чувството, че сме обречени да играем по волята му. Зад този даруджистанец стои Древен бог, но при все това смятам, че е по-скоро съюз на… взаимната изгода, почти между равни. Партньорство, ако щеш. Виж, признавам ти, всичко това са спекулации от моя страна, но ще ти кажа следното: бил съм манипулиран и преди, както и ти. Но този път чувството е различно. Не толкова враждебно. Дужек, този път долавям съпричастие.
— Съюз между равни — промърмори Върховният юмрук и поклати глава. — Какво тогава представлява все пак този Круппе? Някакъв предрешен бог? Велик чародей? Архимаг?
Уискиджак сви рамене.
— Най-добрата ми хипотеза е, че Круппе е простосмъртен човек. Но надарен с изключителна, необикновена интелигентност и кураж. И това го твърдя съвсем буквално. Изключителна, Дужек. Ако някой Древен бог изведнъж е кацнал в този свят, няма ли да потърси за свой първи помощник най-великия ум?
На лицето на Дужек се изписа удивление.
— Но, Уискиджак… Круппе?!
— Да, Круппе. Който ни осигури Търговска гилдия Тригали, единствените търговци, способни да ни снабдяват по маршрута, който си избрахме за похода. Круппе, който донесе на мхаби съхранените вещи на първите риви, да ги носи и да намалят болката, която изпитва, и силата на тези накити, подозирам, тепърва ще избуи. Круппе, единственият, с когото желае да говори Силвърфокс, след като Паран замина. И най- сетне — Круппе, който е застанал на пътя на Сакатия бог.
— Е щом е простосмъртен, как оцеля пред гнева на Бруд?
— Ами, допускам, че неговият съюзник, Древният бог, не е искал да види своя дару мъртъв. Следователно предполагам, че е имало намеса. Какво друго може да е?
Дужек пресуши халбата и въздъхна.
— Проклятие. Добре. Засега оставяме, доколкото може, Сакатия бог настрана. Съсредоточаваме се върху Панион Домин. Все пак, приятелю, не ми харесва тая работа. Изнервя ме, че не сме включени активно в преценката на този нов враг…
— Не мисля, че не сме, Върховен юмрук.
Дужек го изгледа рязко, питащо, после лицето му се изкриви.
— Бързия Бен.
Уискиджак кимна замислено.
— Така мисля. Не съм сигурен… Гуглата да ме вземе, дори не знам дали още е жив, но като го познавам Бързака, трябва да е жив. Съвсем жив. И като се сетя колко беше възбуден, когато го видях последния път, той не храни илюзии и е всичко друго, но не и в неведение.
— И това ли е всичко, с което разполагаме? За да надхитрим Сакатия бог?
— Върховен юмрук, ако Круппе е най-големият гений на света, то Бързия Бен е само на стъпка след него. Много къса стъпка.
Чуха викове извън шатрата, след тях — тропот на ботуши. Миг след това знаменосец Артантос дръпна платнището на входа и влезе.
— Господа, забелязан е самотен морант. Лети насам от североизток. Туист е.
Уискиджак се надигна и изпъшка от болежките в цялото си тяло.
— Кралице на сънищата, най-сетне ще получим новини.
— Дано да са добри — изръмжа Дужек. — Някоя радостна вест няма да ми дойде зле.
Притискаше лице в обраслите с лишеи камъни, сълзите и потта смекчаваха коравата им милувка. С разтуптяно сърце и задъхана лежеше и плачеше, твърде уморена, за да продължи да бяга, твърде уморена, за да може дори да вдигне глава.
Тундрата на сънищата й беше разкрила нови врагове. Този път не я преследваха странниците.
Този път я бяха намерили вълци. Огромни мършави същества, по-големи от всичко, което бе виждала в будния си живот. Бяха се появили на един хребет, очертал хоризонта на север. Осем дългокраки изгърбени звяра, козината им се сливаше с приглушеното сиво-кафяво на околността. Водачът им се беше обърнал, сякаш уловил миризмата й в сухия студен вятър.
И гонитбата започна.
Отначало мхаби разчиташе на бързината на младите си жилави крака. Пъргава като антилопа, по-бърза от всичко, което можеше да постигне едно смъртно човешко същество, тя тичаше през голата равнина.
