— Кхъм — окашля се Круппе. — Забележителното стъпало към подвига, милички.
— О.
— Аха, схванах. Питаш дали можеше да го направи, ако искаше. И още как. Лоша работа е да ядосаш Уискиджак, а и пипето му сече на всичко отгоре.
— Ами защо тогаз, пита удивен Круппе, не го е направил навремето?
— Защото е войник, идиот такъв. Взимането на трона от Ласийн бездруго си беше гадна работа. Цялата Империя се разтресе. Почнат ли да се мушкат и да скачат един подир друг в един нацапан с кръв трон, и не спира, като домино става понякога, нали? Един след друг, и всичко се разпада. Всички гледахме в него, нали? Чакахме да видим как ще го поеме, Ласийн и всичко. А когато той само отдаде чест и рече: „Слушам, императрице“, нещата се позакротиха.
— Даваше й шанс, разбираш ли.
— Ясно де. А вие двечките сега смятате, че е сбъркал, нали?
Жените свиха рамене.
— Вече е все едно — отвърна едната. — Ние сме тук, и той е тук, и това е.
— Е, добре, тъй да бъде — въздъхна Круппе и се надигна. — Какъв удивителен разговор. Круппе ви е много благодарен и ще си тръгва вече.
— Хубаво. Благодарим за сладкишите.
— Удоволствието е за Круппе. Лека нощ, милички.
И дебелакът се заклатушка обратно към фургоните на обоза.
След като той се скри в сумрака, двете морски пехотинки дълго мълчаха и облизваха гъстия сироп, оцапал пръстите им. После едната въздъхна, а другата — след нея.
— Е?
— Ами, адски лесно беше.
— Мислиш ли?
— Ами да. Очакваше да завари два мозъка тука, а не намери и един.
— Ама май много се разбъбрихме.
— Присъщо е на малоумниците, скъпа. Иначе щяхме да го направим подозрителен.
— Между другото, за какво според теб си говорят двамата с Татърсейл?
— За старата според мен.
— И аз мисля така.
— Кроят нещо.
— Така подозирам.
— И главната е Татърсейл.
— Така е.
— Мен ме устройва.
— И мен. Знаеш ли, тия черни сладкиши май не са съвсем същите без клонки и листа.
— Странно, и аз си помислих същото…
Круппе се приближи към друг лагерен огън. Двамата присвили се край него мъже вдигнаха глави, щом спря до тях.
— Какво ти е на ръцете? — попита Мурильо.
— Каквото Круппе пипне, му се лепи.
— Това го знаем от години — избоботи Кол.
— А какво му е на това проклето муле? — запита го Мурильо.
— Това животно наистина не ми дава мира, но все едно. Круппе току-що проведе твърде интересна беседа с две морски пехотинки. И се радва да ви уведоми, че Силвърфокс наистина е в способни ръце.
— Лепкави като твоите ли?
— Вече да, драги Мурильо, вече да.
— Това дето го разправяш, дотук — добре, но каква полза за нас? Бабичката спи ей там във фургона, разбитото й сърце й е най-малката беля, но така се къса, че и най-силния мъж може да съсипе, да не говорим за една изнемощяла старица.
— Круппе има удоволствието да ви увери, че е в ход акт на огромна и милостива благодат. Временните привидности може да се пренебрегнат.
— Що не й го кажеш на нея това? — изръмжа Кол и кимна към фургона с мхаби.
— А, но тя все още не е подготвена да приеме подобни откровения, уви. За пътуване на духа става дума. Сама трябва да го започне тя. Круппе и Силвърфокс сме само дотук, въпреки неоспоримото ни всемогъщество.
— Всемогъщество, викаш? — Кол поклати глава. — Круппе, до вчера щях да се изсмея на такова твърдение. Значи опрял си се на Каладън Бруд? Много ми е интересно как точно си го постигнал, проклета жаба такава.
Круппе повдигна вежди.
— Скъпи ми весели друже Кол! Липсата на вяра у теб съкрушава Круппе до пръстенцата на крачетата му и те се гърчат от болка!
— В името на Гуглата, само не ни ги показвай — спря го Мурильо. — Откакто те познавам, тия чехли не си ги свалял, Круппе. Самата Полиел сигурно ще се шашне от това, дето се въди между тях.
— И още как! Та в отговор на сбитата и изрична реплика на Кол Круппе заявява, че ядът, не, гневът, е безсилен пред такъв като него, за когото светът е като перла, вгнездена в лепкавото лоно на острия му пъргав ум. Ъх, тази алюзия навярно залита към втора мисъл… по-лошо, спъва се в трета. Я пак да пробва Круппе! За който, речено е, светът не е нищо повече освен един пухкав сън, изпълнен с цветове и чудеса невъобразими, където даже самото време губи смисъла си, та като стана дума за времето, вече е късно, нали? Сънят зове, потокът на преосъществяването, на превращението на забвението в ново съвземане и обновление, и това само по себе си е достатъчно голямо чудо, за да сложи край на тази безпокойна и трепетна нощ! — Замаха с ръце и си тръгна. След миг мулето закрачи уморено след него.
Двамата зяпнаха в гърба му.
— Де да можеше тоя чук на Бруд да халоса това мазно теме — изръмжа след малко Кол.
— Най-много да се хлъзне по него.
— Е, прав си.
— Миди, мозък и кълцани копита. Кълна се в Бездната, ще повърна.
Високо над войнишкия стан Старата присви уморените си, натежали като олово криле и закръжи надолу към шатрата на бойния главатар. Въпреки изтощението я пронизваха тръпки на възбуда и любопитство. От цепнатината на север от лагера все още кървеше мръсната кръв на Бърн. Старата беше усетила взрива още докато кръжеше над планините далече на югозапад, и веднага беше разбрала какво означава това.
Гневът на Каладън Бруд.
Целувка на чука, и с нея естественият свят се беше преобразил взривно. Въпреки непрогледната тъмнина тя виждаше ясно очертания гръбнак на базалтова планинска верига там, където доскоро нямаше никакви планини, в самия център на равнината Катлин. Долавяше и магията, излъчваща се от кръвта на Спящата богиня.
Докосването на Сакатия бог. В жилите на Бърн ставаше преображение. Падналият превръщаше кръвта й в своя. „А този вкус ми е така познат, защото беше майчиното мляко за мен, така отдавна. За мен и за моя род.“
В света долу бяха настъпили промени, а промените бяха пир за Старата. Душата й — и душите на целия й род — беше възбудена. Никога не се беше чувствала толкова жива.
Хлъзна се под топлите течения и започна да се спуска, отскачаше от студените въздушни ями, останали от кипналото в атмосферата вълнение, причинено от гнева на Бруд. Накрая с леко тупване кацна на земята пред шатрата на бойния главатар.
Вътре беше тъмно.
Старата изграчи тихо, подскочи и се шмугна под полуразтвореното платнище.
