хрущял. Кръвта швирна надолу по прасеца и предпазващата го плъст.
Щит-наковалня не изпита болка. Груба яснота бе завладяла мислите му. Неговият бог беше с него — сега, в този последен миг. С него и с неговия храбър, неукротим боен кон.
Залитането наляво престана и животното — изтръгнало пиката — се надигна отново, въпреки кръвта, бликнала от гърдите му. Скочи напред, прегазваше всичко, риташе и хапеше, пробиваше си път към нещо като — невероятно според Итковиан — пуста улица, с пръснати по нея неподвижни тела.
Щит-наковалня, най-сетне осъзнал какво виждат очите му, напрегна сетни сили. Врагът отвсякъде заотстъпва. Писъци и грохот на желязо отекнаха диво под шлема му.
След миг излезе на чисто, копитата зачаткаха бясно и конят отново се надигна на задните си крака — този път не с гняв, а с триумф.
Болката дойде, щом Итковиан се отпусна изнемощял на шията на коня. Болка, каквато никога не беше изпитвал. Пиката беше останала забита в гърба му, прекършеното острие на ножа — зад коляното му, раната от брадвата пламтеше. Стиснал челюсти, той успя да укроти коня, успя да го накара да се завърти… и отново се озова с лице срещу гробищата.
Зяпна невярващо, като видя как неговите Сиви мечове се надигат и се измъкват от заровилата ги грамада от тела, все едно че излизат от гробна могила. Безмълвни като призраци си пробиваха с отсечени, неестествени движения пътя през ужасяващия кошмар. Бяха само десетина — но десетина повече, отколкото Щит-наковалня мислеше, че е възможно.
Приближиха се с тежки стъпки. Итковиан примига да махне щипещата пот от очите си, помъчи се да фокусира погледа си към идващите към него хора.
Сиви мечове. Разкъсани и оцапани с кръв сиви палта, млади, бледи лица — капънските новобранци.
А зад тях — на кон, също като този на Итковиан, Смъртният меч. Брукалаян, в черната броня и със свещения меч на Финир в огромната си, облечена в метал десница.
— Моля за извинение, сър — изръмжа Брукалаян, щом спря коня си до него. — За мудността ни.
Зад Смъртния меч бързаше Карнадас. Лицето му, изопнато и бледо като на мъртвец, беше прелестно за Щит-наковалня.
— Дестраянт! — изохка той и се изви на седлото. — Моят кон, сър… войниците ми…
— Финир е с мен, сър — отвърна с разтреперан глас Карнадас. — Това е отговорът ми.
И тогава светът помръкна. Итковиан усети под себе си нечии ръце, сякаш бе паднал в прегръдката им. Замисли се за това, мислите му се зареяха — „моят кон… войниците ми…“ — и потъна в забвение.
Строшиха дървените капаци и затичаха през опустелите стаи над приземния етаж. Промъкнаха се през труповете на стълбището. Железните „нокти“ на Грънтъл бяха затъпели, очукани и нащърбени. Заприличали бяха на криви тояги в ръцете му. Беше овладял главния коридор и бавно, методично трупаше барикади от изстиваща плът и прекършени кости.
Умората тежеше на раменете му и затъпяваше сетивата му. Дишането му си оставаше стабилно, само малко по-дълбоко от обикновеното. Ръцете му до лактите бяха странно нашарени с петна кръв, кръвта почерняваше и сякаш попиваше под кожата му. Беше му все едно.
Тук-там сред потопа от тенесковри се мяркаха сиърдомини, повлечени вероятно от настървения човешки порой. Грънтъл сечеше селяците, за да се доближи до тях. Те бяха единственото му желание. Да ги доближи. Да ги избива. Останалото беше плява, дразнещо препятствие, изпречило се на пътя му.
Ако можеше да види собственото си лице, едва ли щеше да се познае. Черни ивици се стичаха от очите му по брадясалите бузи. Самата брада се бе покрила с лепкав жълтеникав кехлибар. Очите му бяха с цвета на изсъхнала от слънцето степна трева.
Опълчението му вече наброяваше стотина души — мълчаливи бойци, превърнали се в продължение на волята му. Не оспорваха решенията му и го гледаха с благоговение. Лицата им светваха, щом спреше погледа си на тях. И това не го учудваше — той не си даваше сметка, че светлината е отразена, че лицата им отразяват бледото и в същото време — странно жарко излъчване на очите му.
Беше доволен. Отвръщаше за всичко, което бе преживяла Стони — тя сега се сражаваше редом до първия му помощник, дребния жилав лестарски войник: държаха задната стълба на жилищната сграда. Бяха се срещнали само веднъж, откакто се оттеглиха в тази сграда преди няколко часа. И тази среща го беше потресла, беше го жегнала дълбоко и все едно че го беше пробудила с шок — все едно, че през цялото време досега душата му бе стояла свита някъде дълбоко в него, стаена и мълчалива, а сега някаква неведома, неумолима сила бе завладяла крайниците му, яхнала беше кръвта, запулсирала буйно в жилите му. Тя все още беше съсипана, разкъсала се бе мантията на хлапашката й дързост и под нея се виждаше човешкото — болезнено и уязвимо, дълбоко наранено в сърцето.
Тъкмо това бе отворило шлюза на хладната ярост, завладяла Грънтъл. Тя беше дългът, който той тепърва започваше да плаща. И каквото и да я беше смутило при тази втора среща, несъмнено беше усетила страстта му в оголените зъби и извадените от ножниците нокти. И толкова по-добре.
Старата паянтова сграда на Дару вече се бе превърнала в свърталище на буря от смърт, плющящи ветрове на ярост, на ужас и болка, кипнала и гърчеща се из всички коридори и стаи, големи и малки. Приливът на смърт течеше, зъл и неспирен. И повтаряше като в огледало, до най-малката подробност света в ума на Грънтъл, света в тясното пространство на черепа му.
Никакво противоречие нямаше между реалността на външния свят и онова, което се разкриваше пред вътрешния му взор. Истина, неподвластна на разума. Можеше да се възприеме само инстинктивно — вътрешно разбиране, доловено само от шепа хора с Грънтъл и лейтенантът лестари сред тях.
Съзнаваше, че се е озовал в място, лишено от всякакъв разум. Разбираше някак, че останалите от опълчението му вече съществуват по-скоро в ума му, отколкото в реалния свят. Сражаваха се с умения, каквито не бяха имали досега. Не се уморяваха. Не викаха, не крещяха, нямаше дори бойни команди и бойни викове. Нямаше нужда от тях — никой не се огъваше, никой не отстъпваше. Тези, които падаха, загиваха на място, мълчаливи като статуи.
Коридорите на приземния етаж бяха затрупани с високи до гърдите камари човешки тела. В някои от стаите дори не можеше да се влезе. Кръв течеше през гъстата гмеж като пурпурна река, избила под земната повърхност, просмуквайки се през чакълестата почва, през пясъчните гнезда и покрай заровените камъни — просмукваше се тук, в тази злокобна сграда, през кости, месо, броня, ботуши и сандали, оръжия и шлемове. И вонеше като клоака. Нападателите най-сетне започнаха да се отдръпват, да отстъпват по почти запушените стълбища, да изскачат навън през прозорците. Отвън чакаха други хиляди, но отстъпващите запушваха пътя им. За миг в сградата се възцари мир.
Замаян и залитащ по главния коридор, лестарският лейтенант най-сетне се добра до Грънтъл. Ръцете на командира му лъщяха, покрити с полусъсирена кръв, остриетата на късите саби бяха пожълтели — вече наистина като тигрови зъби — и той извърна озверялото си лице към лестареца.
— Този етаж го отстъпваме — каза Грънтъл и изтръска кръвта от оръжията.
Беше обкръжен от посечените останки на сиърдомини. Облечените в тежка броня воини бяха буквално нарязани на парчета.
Лейтенантът кимна и каза:
— Вече няма място за маневриране.
Грънтъл сви рамене.
— Имаме още два етажа нагоре. След това — покривът.
Погледите им се задържаха един в друг и лейтенантът изпита едновременно мраз и топлина от това, което видя във вертикалните резки на зениците на Грънтъл. „Мъж, от когото да се боиш… когото да следваш… и да обичаш.“
— Ти си Смъртният меч на Трейк.
Грамадният дару се намръщи.
— Стони Менакис?
— Само драскотини, капитане, придвижи се нагоре до втората площадка.
— Добре.
Натоварено с чували храна и мехове с вода, опълчението се събираше по неизречена команда. Лестарецът видя, че в последната битка са паднали двайсетина. „Губим по толкова на всеки етаж. Докато стигнем покрива, ще сме останали само двадесетина. Какво пък, ще стигнем да удържим капака. Да го
