Змийските ръце стиснаха Ток. Изпращяха и се пръснаха кости. Болката го запокити в пропастта. „Ближните ми. Братята ми…“
Потъна в мрака.
Нощното небе на юг беше почервеняло. Макар и от повече от левга, от склона на покрития с рехава гора хълм, гибелта на Капустан се виждаше съвсем ясно. Пълна тишина се бе възцарила, освен шумоленето на броня и оръжие, и жвакането на ботуши и мокасини в калта.
От мокрите листа капеха тежки дъждовни капки. Прогизналата почва изпълваше топлия въздух с мирис на плодородие. Някой наблизо закашля.
Капитан Паран извади кама и застърга калта от ботушите си. Знаел беше какво да очаква в този момент — когато види за първи път града. Съгледвачите на Хъмбръл Тор бяха донесли вестта по-рано същия ден. Щурмът беше приключил. Сивите мечове можеше да са поискали и императорско заплащане за службата си, но овъглените им, наядени от зъби кокали не можеха да я получат. Все пак, макар и да знаеше какво да очаква, това не смаляваше скръбта по загиващия град.
Ако Сивите мечове бяха Пурпурната гвардия, сцената пред Паран като нищо можеше да се окаже различна. Според капитана, с изключение на Отряда на заклетите на принц К’азз Аворски, наемниците бяха повече от безполезни. Голи приказки, тупане по гърдите и нищо повече.
„Дано поне децата на Хъмбръл Тор да са се справили по-добре.“ Не изглеждаше много вероятно. Може би бяха останали все още малки гнезда на съпротива. Малки групи обкръжени бойци, съзнаващи, че милостта е нещо немислимо. В задънени улички, по къщи и в стаи. Смъртният жребий на Капустан щеше да се поудължи. „Но пък ако проклетите баргасти можеха да ускорят ход — вместо да се дърлят, — щяхме да променим донякъде съдбовния край.“
Новият му командир, Тротс, се приближи и Паран се обърна.
Очите на едрия баргаст блестяха, вперени в горящия град.
— Дъждът не е изгасил пламъците — изръмжа той навъсено.
— Може би не е толкова зле, колкото изглежда — каза Паран. — Различавам четири-пет по-големи пожара. Можеше и по-лошо да е — чувал съм разкази за огнени бури…
— Да. Видяхме веднъж една отдалече, в Седемте града.
— Какво има да ни каже Хъмбръл Тор, главатарю? Ще си избираме ли място, или просто ще стоим тук?
Тротс се озъби.
— Ще прати клановете Баран и Акрата на югоизток. Поставена им е задачата да овладеят бродовете и плаващите мостове и баржи. Неговите Сенан и Джилк ще ударят към Капустан. Останалите кланове трябва да завземат главния обозен лагер на септарха, между бродовете и града.
— Всичко това — добре, но ако продължаваме да се мотаем така…
— Хетан и Кафал, децата на Тор, са живи и не са застрашени. Така твърдят шаманите. Костите са опазени, с някаква странна магия. Странна, но изключително силна. Там има…
— Проклет да си, Тротс! Там загиват хора! Там ядат хора!
Баргастът се ухили широко.
— Та на мен ми разрешиха… да поведа своя клан натам, където реша сам. Капитане, горите ли от желание да бъдете сред първите сред Белоликите в Капустан?
Паран изръмжа. Идваше му да извади меча и да въздава мъст, искаше най-сетне — след толкова време — да нанесе смъртния си удар срещу Панион Домин. Бързия Бен, в кратките мигове, когато беше с ясен ум и не гореше в треска, беше дал да се разбере, че Доминът крие ужасни тайни и че злокобна воля е покварила сърцето му. Тенесковрите бяха достатъчно доказателство за това.
Но и нещо друго го мъчеше. Живееше с болка. В стомаха му бушуваха пожари. Беше избълвал кисела жлъч и кръв — не го каза на никого. Тази болка го стягаше в оловните си вериги и оковите го приковаваха.
„И още една истина, истина, която се мъча да потисна. Тя ме е обсебила. Търси мислите ми. Ала не съм готов за нея. Все още не, с този пламнал стомах…“
Беше пълна лудост — самозаблуда, — но Паран бе повярвал, че болката ще се смири — и всичко отново ще се оправи, — след като развихри пред света неудържимата ярост, която го бе обладала. Безумие или не, беше се вкопчил в тази вяра. „Едва тогава ще отстъпи натискът. Едва тогава.“
Не беше готов да отстъпи.
— Призови Мостоваците — изръмжа Паран. — До една камбана можем да сме при северната порта.
— Само трийсетина сме — изръмжа Тротс.
— Ами, проклети да сме, ако не засрамим баргастите и не ги накараме да побързат…
— На това ли се надяваш?
Паран го изгледа накриво.
— Гуглата да ни вземе всички дано, Тротс, нима не поиска тъкмо ти да ти го разреши Тор? Нима очакваш само ние, трийсет и седмината, да върнем сами Капустан? С един изпаднал в несвяст маг?
Баргастът, присвил очи към горящия отпред град, размърда рамене и отвърна:
— Бързия Бен го оставяме. Колкото до взимането на града, решил съм да опитам.
Капитанът помълча, после се усмихна.
— Радвам се да го чуя.
Походът на Белоликите баргасти се бе оказал бавен и мъчителен. През деня, докато вървяха на юг през хълмистите равнини, клановете спираха по няколко пъти заради избухнали внезапно дуели. Най-сетне обаче те бяха започнали да намаляват, а и решението на Хъмбръл Тор да повери отделни задачи на цели кланове в предстоящото сражение щеше да премахне изцяло вероятността да се подновят. Но въпреки че всеки главатар на клан се бе посветил на общата кауза — освобождението на боговете, — старите вражди си оставаха.
Новата роля на Тротс като главатар на Подпалвачите на мостове бе донесла известно облекчение на Паран. Беше намразил отговорностите, които носеше командването. Бремето на грижите за всеки подчинен беше станало непоносимо. Като първи помощник-командир, това бреме макар и с малко бе понамаляло — достатъчно, поне засега. По-неприятен беше фактът, че Паран бе изгубил ролята си на представител на Подпалвачите на мостове. Тротс се беше нагърбил със задачата да присъства на военните съвети и капитанът оставаше извън играта.
В строгия смисъл на думата Паран си беше останал командир на Мостоваците. Но отрядът им вече се беше превърнал в племе, поне от гледна точка на Хъмбръл Тор и баргастите, а племената си избираха бойни главатари и тази роля се падаше на Тротс.
Отрядът на Мостоваците вървеше към разкаляните брегове на почти пресъхналия поток, лъкатушещ към града. Пушеците от пожарите на Капустан скриваха звездите над тях, а дъждът от последните няколко дни беше направил почвата мека. Бяха затегнали здраво броня и оръжия; газеха без звук в тъмното.
Паран беше на три крачки зад Тротс, който не отстъпваше старата си роля във взвода на Уискиджак — да е острието на колоната. Не най-добрата позиция за командир, но допълваше ролята му на главатар. На капитана това никак не му харесваше. Само изтъкваше упоритостта на Тротс. Липса на приспособимост, смущаваща у един водач.
Едно невидимо присъствие се утаи на рамото му, докосването на далечен, познат ум. Лицето на Паран се сгърчи. Връзката му със Силвърфокс ставаше все по-силна. За трети път през тази седмица бе посегнала да го подири. Съвсем леко усещане, като допир на връхчетата на пръстите. Чудеше се дали това й позволява да вижда каквото вижда той, дали й позволява да чете мислите му. Като се имаше предвид всичко, което таеше в себе си, той беше започнал да се свива инстинктивно при всеки неин контакт. Тайните му си бяха негови. Никой друг нямаше право да рови в тях, а тя правеше точно това. Дори тактическата необходимост не можеше да го оправдае, поне според него. Присъствието й се задържа и той се намръщи още повече. „Стига да е тя. Ами ако…?“
Тротс спря, приклекна и вдигна ръка. Махна рязко два пъти.
Паран и войникът зад него пристъпиха до баргасткия воин.
Бяха стигнали до северните външни постове на панионците. Лагерът беше в пълна бъркотия, лишен от
