Ръката на мъстта можеше да остане хладна само дотук. Всяка душа, притежаваща поне трошица човечност, не можеше да не съзре истината зад този жесток удар, колкото и оправдан да изглеждаше на пръв поглед. Изопнатите безизразно лица на мъртвите. Тела, сгърчени в невъзможни пози. Унищожен живот. Чувството за мъст се огъваше пред всяка жестокост и представите за добро и лошо се сливаха в мъгла и губеха всякакъв смисъл.
Видя, вдясно и вляво от себе си, бягащи фигури. Изтрещяха още шрапнели и просеката се разшири.
Подпалвачите на мостове бяха известили появата си.
„Не им отстъпваме“, осъзна капитанът, докато бягаше. „Не им отстъпваме в хладно пресметнатата жестокост. Но това е война на нерви, в която не печели никой.“
Тъмнината на пустата порта погълна Паран и неговите Мостоваци. Ботушите изстъргаха в каменните плочи и войниците се заковаха на място. Присвиха се. Презаредиха арбалетите. Без дума дори.
Тротс придърпа Хедж към себе си. Разтърси го с все сила и понечи да го блъсне на земята. Спря го само викът на Спиндъл — Хедж, в края на краищата, носеше кожена торба, наполовина пълна с муниции.
С лице, още покрито със синини от нежните ласки на Деторан, Хедж изруга:
— Нямаше избор, горило такава!
Този път Паран чу думите — по-добре. Не беше сигурен на чия страна е в момента, но вече беше все едно.
— Тротс! Сега какво? Ако останем да чакаме тук…
Баргастът изсумтя:
— През града. Ниско и тихо.
— Накъде? — попита Анци.
— Тръгваме към Хомота…
— Добре, ама то кое е?
— Светещата цитадела, идиот тъпоглав.
Запристъпваха напред, излязоха от мрака на прохода и се озоваха на площада зад него. Стъпките им се забавиха, щом треперливият блясък на пожарите разкри кошмара пред тях.
Касапницата беше огромна и я беше последвал пир. Каменните плочи бяха покрити до глезените с кости, някои овъглени, други — червени и сурови, с късове жили и плът, още висящи по тях. И най-малко две трети от мъртъвците, доколкото можеше да прецени капитанът по униформи и облекло, бяха на нашествениците.
— Богове. Скъпо са платили панионците. — „Май ще трябва да поправя преценката си са Сивите мечове.“
Спиндъл кимна.
— И все пак броят си е казал думата.
— Само ден-два по-рано… — промълви Малът.
Никой не си направи труд да довърши мисълта му. Нямаше нужда.
— Какъв ти е проблемът, Пикър? — изръмжа Анци.
— Никакъв — сопна се тя.
— Е, онова ли е Хомотът, ей там? — попита Хедж. — Оная светеща сграда, зад пушеците?
— Да вървим — каза Тротс.
Подредиха се в плътна колона след баргаста и поеха напред предпазливо, през зловещия площад и по един широк булевард, който водеше сякаш право към осветената сграда. Стилът на къщите — тези, които все още не бяха рухнали — беше явно на дару, поне според Паран. Останалите части на града, доколкото можеше да ги зърне през страничните улици, бе съвсем различна. Някак чужда. И навсякъде — трупове.
А по-нататък по улицата се издигаха като хълм.
Мостоваците приближиха в пълно мълчание. Много трудно беше да възприемат това, което виждаха. Само на тази улица имаше поне десет хиляди човешки тела. Може би и повече. Подгизнали, подути вече, плътта — бяла около зейналите, запълнени със съсирена кръв рани. Грамади около входовете на сградата, в устията на съседните задънени улички, пред портата на някакво имение, по стъпалата на изтърбушените храмове. Лица и невиждащи очи, отразили пламъците — трупове се гърчеха в жестоко подобие на одухотвореност и живот.
За да продължат по улицата, трябваше да се изкачат по този склон.
Тротс не се поколеба.
От малкия ариергард на отряда дойде вест. Тенесковри нахлули през портата и пазели зад тях като безмълвни призраци. Няколкостотин, не повече. Зле въоръжени. Нищо работа. Тротс само сви рамене.
Заизкачваха се бавно по меката, вдигната от трупове рампа.
„Не поглеждай надолу. Не мисли по какво стъпваш. Мисли само за бранителите, които са се сражавали тук. Мисли за техния кураж, почти нечовешки, опълчил се на границите на тленността. За тези Сиви мечове — за тези вкочанени униформени трупове при вратите, запушили устията на улиците. Сражавали се докрай. Не се огънали пред нищо. Съсечени на късове.“
„Тези бойци смиряват всички ни. Урок… за Подпалвачите на мостове. За този крехък, сломен отряд. Влезли сме във война, която не познава милост.“
Рампата беше вдигната съзнателно. Намерение се долавяше в нея. Тя беше подстъп. Към какво?
Свършваше на струпана грамада, на височина по-малко от човешки ръст, под покрива на жилищна сграда. Срещу нея имаше още една, но пожарът я беше срутил в димящи руини.
Тротс пристъпи напред. Другите го последваха — присвити; озъртаха се, мъчеха се да придадат някакъв смисъл на това, което виждаха. Ръбът разкри истината: под тази зловеща конструкция нямаше скеле. Наистина беше вдигната само от трупове.
— Обсадна рампа — каза Спиндъл спокойно и почти безразлично. — Искали са да се доберат до някого…
— До нас — изръмжа гърлен мъжки глас над тях.
Заредените арбалети се вдигнаха нагоре.
Паран вдигна очи към покрива на сградата. По ръба бяха застанали десетина души. Далечните пламъци ги огряваха.
— Донесоха стълби — продължи гласът, вече на дару. — Все едно, надвихме ги.
Тези воини не бяха Сиви мечове. Бяха снаряжени, но с оръжие и броня, събрани от кол и въже. Лицата и оголената кожа на телата им бяха нашарени на ивици. Като хора-тигри.
— Боята ми харесва — извика нагоре Хедж, също на дару. — Направо се разтреперих от страх.
Мъжът, висок и леко изгърбен, с две бели като кости къси саби в двете си облечени в стомана ръце, килна глава.
— Не е боя, малазанецо.
Мълчание.
После мъжът махна с едната сабя.
— Качете се, ако искате.
От покрива се спуснаха стълби.
Тротс се поколеба. Паран пристъпи до него.
— Мисля, че трябва. В този мъж и хората с него има нещо…
— Нима? — изсумтя баргастът.
И махна на Мостоваците към стълбите.
Паран ги гледаше, докато се качват, решил да остане последен. Видя, че Пикър се бави.
— Някакъв проблем, ефрейтор?
Тя трепна и затърка дясната си ръка.
— Боли те — каза капитанът, пристъпи до нея и се вгледа в намръщеното й лице. — Ранена ли си? Да идем при Малът.
— Той не може да ми помогне, капитане. Все едно, няма значение.
„Знам точно какво изпитваш.“
— Качвай се тогава.
