Ефрейторката закрачи към най-близката стълба, все едно че отиваше на бесило.
Паран погледна надолу, към подножието на рампата. Призрачни фигури се движеха около нея. Много далече от обхвата на стрелите. Явно се колебаеха да тръгнат нагоре. Не се изненада.
Надмогна пристъпите в стомаха си и се заизкачва.
Плоският покрив бе заприличал на бедняшка махала. Навеси и дрипави шатри, огнища, димящи върху обърнати щитове. Торби с храна, мехове с вода и вино. Редица загърнати с одеяла тела. Падналите, седем на брой. Успя да зърне и други в шатрите, най-вероятно — ранени.
Близо до капака на покрива беше издигнато знаме: жълта детска ризка, оцапана с тъмни петна.
Докато Тротс разпращаше отделения до всеки ъгъл на покрива, за да видят какво има долу и на отсрещното здание, воините стояха мълчаливи и настръхнали.
Онзи, който бе заговорил от тяхно име, изведнъж се обърна — плавно, с ужасяваща гъвкавост, и погледна ефрейтор Пикър в очите.
— Имаш нещо за мен.
Тя го погледна с широко отворени очи.
— Какво?
Той прибра в ножницата една от кривите саби и пристъпи към нея.
И видяха как посегна към дясното й рамо. Стисна мускула, облечен в ръкава на плетената ризница. Отдолу нещо изщрака.
Пикър изохка.
След миг мечът й издрънча на покрития с катран покрив и тя засъблича ризницата с бързи, резки движения. И заговори, с облекчение:
— Беру да те благослови! Не знам кой си, в името на Гуглата, но те ме убиваха. Стягаха се все повече и повече. Богове, каква болка! Той каза, че никога няма да се свалят. Каза, че ще останат така завинаги. Дори Бързия Бен го каза — не може да се разбере с Трийч. Тигърът на лятото е луд, побъркан…
— Мъртъв е — прекъсна я мъжът.
Почти смъкнала ризницата, Пикър замръзна.
— Какво? Мъртъв?! Трийч е мъртъв?
— Тигърът на лятото се е възвисил, жено. Трийч — Трейк — вече крачи с боговете. Сега ще ги взема аз, и ти благодаря, че ми ги донесе на крака.
Тя оголи металния ръкав на дясната си ръка. Три тежки костени гривни се изсипаха от рамото до китката й.
— Ето! Вземи ги, моля те! С радост ще се подчиня…
— Гуглата да ти вземе езика дано, Пикър — сопна се Анци. — Побъркваш ни! Просто му ги дай тия проклети гривни!
Ефрейторката се огледа.
— Бленд! Къде, в името на Бездната, си се скрила?
— Тук съм — измърмори един глас до Паран, той се сепна и се дръпна. „Проклета да е!“
— Ха! — извика ликуващо Пикър. — Чу ли ме, Бленд? Охо!
Отделенията се връщаха.
Мъжът дару нави дрипавия си ръкав. Ивиците покриваха яките мускули по ръката му. Той плъзна трите костени гривни над лакътя си. Костта изщрака и някаква кехлибарена светлина лумна в тъмното под наличника на шлема му.
Паран го изгледа. „Звяр някакъв го е обсебил, някакъв пробудил се древен дух.“ Около този мъж се вихреше сила, ала капитанът усещаше, че е колкото от властната му осанка и дух, толкова и от звяра, спотаил се в него — защото този звяр търсеше самотата. Огромната му сила бе някак прикрита зад естествените качества на човека-водач. „Двамата заедно, какъв страховит съюз. Този човек е важен. Нещо ще се случи тук скоро — и присъствието ми не е случайно.“
— Аз съм капитан Паран, от Воинството на Едноръкия.
— Не бързахте много, а, малазанецо?
Паран примигна.
— Направихме всичко, което беше по силите ни. Все едно, освобождението ви тази нощ и утре ще дойде от клановете на Белоликите.
— От бащата на Хетан и Кафал, Хъмбръл Тор. Добре. Време е приливът да се обърне.
— Приливът да се обърнел? — изломоти Анци. — Като ви гледам, май не ви е трябвала помощ, за да обърнете прилива!
— Тротс! — подвикна Хедж. — Това отдолу хич не ми харесва. Има пукнатини. Целият покрив е нацепен.
— Стените също — отбеляза друг от сапьорите. — Навсякъде.
— Сградата е пълна с трупове — обясни ниският мъж в лестарска броня до едрия дару. — Сигурно се подуват.
Без да откъсва очи от едрия мъж, Паран попита:
— Как се казвате?
— Грънтъл.
— Някаква секта ли сте, или какво? Храмови воини?
Грънтъл го изгледа, лицето му почти не се виждаше под шлема.
— Не. Нищо не сме. Никакви. Заради една жена е. Сега тя умира…
— Коя палатка? — прекъсна го Малът с тънкия си писклив глас.
— Лабиринтът на Денъл е отровен…
— А, и ти ли го усещаш, Грънтъл? Интересно. — Лечителят изчака миг и попита отново: — Коя палатка?
Лестарецът до Грънтъл посочи.
— Ей там. Много лошо я прободоха. Има кръв в дробовете. Може вече да е… — И млъкна.
Паран тръгна с Малът към дрипавия навес.
Жената вътре беше пребледняла, младото й лице бе изпито. Кървава пяна беше зацапала устните й.
„И тук има нещо повече.“
Лечителят коленичи до нея и протегна ръце.
— Задръж — изръмжа Паран. — Последния път едва не те уби…
— Не е моят дар, капитане. С тази съм обкръжен от духове на Баргаст. Отново. Не знам защо. Някой проявява личен интерес може би. Все едно, може вече да е късно. Ще видя… нали?
Паран кимна.
Малът положи ръце върху примрялата жена и притвори очи. Изтекоха десетина мига.
— Ех… — най-сетне прошепна той. — Пластове и пластове. Наранена плът. Наранена душа. И двете ще трябва да изцеря… Ще ми помогнете ли?
Капитанът осъзна, че не питат него, и не отвърна.
Без да отваря очи, Малът въздъхна.
— Ще пожертвате толкова много за тази жена? — Замълча, все така стиснал очи, и се намръщи. — Не мога да видя нишките, за които говорите. Нито у нея, нито у Грънтъл, нито у мъжа до мен…
„До теб? Аз? Нишки? Богове, защо просто не ме оставите на мира?“
— … но ще приема думите ви на вяра. Е, започваме ли?
Изтекоха няколко дълги мига. Лечителят все така бе коленичил. Изведнъж жената се размърда и простена.
Някой изтръгна навеса над тях, теловете изплющяха. Паран вдигна изумено очи. И видя Грънтъл.
— Какво? — ахна Грънтъл. — Какво… — Залитна назад и яките ръце на Тротс го задържаха за раменете.
— Никога не е късно — изръмжа баргастът.
Анци пристъпи към тях. Хилеше се.
— А бе много сме си печени Мостоваците!