Шумът на боевете от север и изток дойде с утрото. Клановете на Белоликите най-сетне се бяха сблъскали с врага. Пикър и другите едва по-късно щяха да научат за внезапното кърваво сражение, разразило се при морския бряг и бродовете на река Катлин. Клановете Баран и Акрата се бяха сразили с новопристигналите части на бетаклитите и конницата на бертулидите. Командирът им бе решил да контраатакува, вместо да държи недовършените отбранителни позиции, и скоро на баргастите се беше наложило да се окопават, обкръжени и притискани от всички страни.
Баран се бяха прекършили първи. Сечта над родствениците им бе укрепила решимостта на Акрата и те се бяха държали до обяд, когато Тор отклони клана Джилк от града и им изпрати на помощ воините с броня от раковини. Равнинен клан, закален в непрестанните си войни с конни противници, Джилк се счепкаха с бертулидите и се превърнаха в опора за новия настъп на Акрата, разбил бетаклитите и довел до завладяването на понтонните мостове и баржите. Последните останки от полутежката пехота на Панион бяха изтласкани в речните плитчини и водата там почервеня. Оцелелите части на бертулидите се откъснаха от настъпващите джилки и се изтеглиха на север към тресавищата — фатална грешка, тъй като конете им затънаха в солената тиня. Джилките се втурнаха в преследване и се почна клане, което нямаше да свърши до вечерта. Подкрепленията на септарх Кулпат бяха заличени от земята.
Напорът на Хъмбръл Тор в града предизвика панически бяг. Частите на сиърдомините, урдоманите, беклитите, скаландите и бетаклитите бяха разкъсани от десетките хиляди тенесковри, побягнали пред кривите мечове и копия на баргастите. Главните улици натежаха от грамади човешка плът и кипналият порой се изля на запад, през проломите в крепостните стени и навън, в равнината.
Тор не спря енергичното преследване — изтласкваше панионците още по на запад.
Присвита на покрива, Пикър гледаше озверелите, крещящи по улиците тълпи. Обезумялото множество беше прорязало рампата на тесни проходи, виещи се между стени от вкочанена плът. Всяка пътека беше задръстена с бягащи фигури; някои се катереха нагоре, понякога — на не повече от една пика разстояние от малазанската позиция.
Въпреки целия ужас, който виждаше, тя имаше чувството, че някакво огромно бреме се е смъкнало от плещите й. Проклетите гривни вече не стискаха ръката й. Колкото повече се бяха приближавали към града, толкова по-стегнати и горещи бяха ставали — по ръката й над лакътя още се виждаха ивици от изгорялото и болката все още я жегваше в костите. Много въпроси имаше около всичко това, но тя все още не бе готова да размишлява над тях.
От няколкото улици на изток долиташе познатият шум на битка, с разногласните бойни песни на баргастите, като подмолно течение. Панионците бяха успели да оформят някакво подобие на ариергард, с разкъсаните части на беклити, урдомани и сиърдомини, събрали се да притъпят настъпа на Белоликите. Ариергардът се разпадаше бързо пред численото превъзходство на настъпващите.
Нямаше да слязат от покрива, докато бягащият противник не отминеше — въпреки пъшканията на Хедж за пукнатини в основите и така нататък. Пикър беше доволна. Подпалвачите на мостове бяха в града; извън стената и при северната порта беше страшничко, но като оставиш това, нещата бяха минали леко — по- леко, отколкото беше очаквала. Морантските муниции имаха свойството да изравняват везните, а не да ги люшкат постоянно насам-натам.
„Все още нито един сблъсък с оръжие. Добре. Не сме толкова корави, колкото бяхме, въпреки куража на Анци.“
Замисли се докъде ли може да са стигнали Дужек и Бруд. Капитан Паран беше изпратил Туист да се свърже с тях веднага щом стана ясно, че Хъмбръл Тор е обединил племената си и е готов да даде заповед за поход на юг към Капустан. Но след като Бързия Бен беше извън строя, а Спиндъл беше твърде наплашен да посяга към лабиринтите си, нямаше как да се разбере дали Черният морант се е справил.
„Кой знае какво се е случило с тях. Всички тези приказки сред баргастите, за възкръснали демонски влечуги из равнините… и тези омърсени лабиринти — кой може да каже, че тази отрова не е пътят на някаква гадост? Спиндъл вика, че лабиринтите са болни. Ами ако просто са завзети? Може нещо вече да ги използва. Може някой да е излязъл и да ги е ударил здраво. В равнината сега може да гният над трийсет хиляди трупа. Може само ние да сме останали от Воинството на Едноръкия.“
Баргастите, изглежда, не се интересуваха от воденето на война след освобождаването на Капустан. Искаха костите на боговете си. Щяха да си ги вземат и станеше ли това, сигурно щяха да си тръгнат към къщи.
„И ако тогава останем сами… какво ще реши Паран? Тоя проклет благородник изглежда опасно. Болен е. Мислите му са яхнали болка, а това не е добре. Никак не е добре.“
До нея изскърцаха ботуши и още някой застана на ръба на покрива. Тя вдигна глава и видя червенокосата жена, която Малът почти бе възкресил. В дясната си ръка държеше рапира, откършена на една трета от върха. Кожената й ризница беше разкъсана, засъхнала кръв бе оцапала безбройните прорези. Нещо пламенно имаше в изражението й и нещо като… почуда.
Пикър се изправи — писъците долу бяха оглушителни — и каза високо:
— Няма да продължи дълго. Ето ги там първите редици на баргастите.
Жената кимна и каза:
— Аз съм Стони Менакис.
— Ефрейтор Пикър.
— Говорих с Бленд.
— Виж ти. Тя не е от разговорливите.
— Разказа ми за торквите. За гривните де.
— Тъй ли?
Стони сви рамене. Поколеба се, после попита:
— Вие… заклели сте се на Трейк, или? Знам, че много войници го правят. Тигърът на лятото, Господарят на битките…
— Не — изръмжа Пикър. — Не съм. Просто помислих, че са някакви талисмани.
— Значи не сте знаели, че сте избрана да ги донесете на… на Грънтъл…
Ефрейторката я изгледа.
— Това малко те обърква, а? Твоят приятел Грънтъл. Никога не си могла и да помислиш в какво… в каквото там се е превърнал сега.
Стони сгърчи лице.
— Всеки друг, но не и той, честно казано. Той е адски гаден кучи син… и пияница. О, умен е, доколкото е дадено за един мъж. Но сега, когато го погледна…
— Не можеш да познаеш това, което виждаш.
— Не са само тези странни шарки. В очите му е. Очите му вече са котешки, като на тигър. Студени. Нечовешки.
— Той каза, че се е сражавал за теб, момиче.
— Бях само поводът му, искаш да кажеш.
— Няма голяма разлика.
— Има, ефрейтор.
— Както кажеш. Все едно, истината е тук, пред теб. В тази проклета сграда-гробница. Гуглата да ни вземе дано — тя е в хората, тръгнали след Грънтъл — не само той е нашареният, нали? Застанал е между панионците и теб и това е било нещо достатъчно здраво, за да ги привлече всички. Трийч ли е замислил всичко това? Е, може и да е той и може и аз да съм изиграла някаква роля, с появата ми с гривните. Но вече слагам край на всичко това и така ме устройва. — „И няма повече да мисля за това.“
Стони поклати глава.
— Няма да коленича пред Трейк. Кълна се в Бездната, бях си тръгнала и се озовах пред олтара на друг бог — вече съм направила избора си, и той не е Трейк.
— Ха. Ами, може пък твоят бог да реши, че Грънтъл и всичко това му е някак от полза. Не само ние, хората, заплитаме мрежи и си играем с тях, нали? Не само ние дебнем, или дори се съюзяваме, за да постигнем нещо от взаимна изгода — без да обясняваме проклетото нещо на останалите. Не ти завиждам, Стони Менакис. Много е опасно, когато ти е обърнал внимание бог. Но се случва… — Пикър замълча.
„Дебнем.“ Присви очи. „И държим всички други на тъмно.“
Обърна се рязко и заоглежда групата между навесите, докато не видя Паран. И подвикна:
