всъщност. Може и да е имало преди Господари на Колодата, отдавна, които сте могли да теглите и дърпате по своя воля. Гуглата знае, може би тъкмо ти — ти и твоите Древни приятели — да си избрала този път мен. Но ако е така, направила си грешка. Лоша грешка.“
„Веднъж вече бях кукла на един бог. Но прерязах конците и ако искаш подробности, иди да питаш Опонн. Влязох в един прокълнат меч, за да го направя, и ще го направя отново — с много по-малка милост в сърцето си — само ако подуша, че се опитваш да си играеш с мен.“
Усети в отговор хладна насмешка и зверската кръв в жилите му се отзова. Той настръхна. Зъбите му се оголиха. От гърлото му се изтръгна дълбоко, смъртно опасно ръмжене.
Внезапна тревога.
„Да, това е истината. Няма да позволя да ми се сложи нашийник, Найтчил. Сега ти го казвам и ще направиш добре, ако се вслушаш в думите ми. Правя крачка напред. Между теб и всеки смъртен като мен. Не знам какво е трябвало да загуби онзи човек, Грънтъл, за да стигне там, където вие сте го поискали, но долавям раните в него — Бездната да ви вземе дано, нима болката е единственото средство да ни накарате да правим каквото поискате? Така изглежда. Чуй следното тогава: докато не намерите други средства, докато не ми покажеш друг начин — нещо друго освен болката и скръбта — ще се боря с вас.“
„Имаме своя живот. Всички ние, и не можете да си играете с него. Не и с живота на Пикър, нито на Грънтъл или на Стони.“
„Ти отвори тази пътека, Найтчил. Свърза ни. Чудесно. Добре. Дай ми кауза и ще се сражавам за нея. Яхнал кръвта на Хрътка на Сянката — знаеш ли, мисля си, че ако пожелая, мога да ги повикам. Всички.“
„Защото вече разбирам нещо. Съзнавам го и знам, че е самата истина. В меча Драгнипур… двете Хрътки на Сянка се върнаха в Лабиринта на Мрака. Върнаха се, Найтчил. Схващаш ли смисъла на това? Отидоха си у дома.“
„И аз мога да ги призова обратно, несъмнено. Две души на дивия Мрак. Благодарни души. Скъпите рожби на сляпата разруха…“
И тогава в ума му отекна отговор, с непознат за Паран женски глас.
„Представа нямаш какво заплашваш, смъртни. Мечът на брат ми крие много повече тайни, отколкото можеш да си въобразиш.“
Той се усмихна.
„Да беше само това, Найтчил. Ръката, която владее сега Драгнипур, принадлежи на Тъмнината. Аномандър Рейк, синът на Майката. Пътят никога не е бил толкова прав, толкова пряк или кратък, нали? Ако му кажа само какво се случи в собственото му оръжие…“
„Ако Рейк научи, че си намерил път в Драгнипур и че си освободил двете Хрътки, които закла, ще те убие, смъртни.“
„Би могъл. Вече имаше две такива възможности, при това с основателен повод. Но задържа ръката си. Не мисля, че разбираш Господаря на Лунния къс толкова добре, колкото си въобразяваш. У Аномандър Рейк няма нищо предсказуемо — може би точно това те плаши толкова.“
„Не тръгвай по този път.“
„Ще направя това, което трябва, Найтчил. За да срежа конците ти. Във вашите очи ние, смъртните, сме слаби. И използвате слабостта ни, за да оправдавате манипулациите си.“
„Борбата, която ни предстои, е много по-голяма — много по-гибелна — отколкото съзнаваш.“
„Обясни. От началото до края. Покажи ми я тази ваша огромна заплаха.“
„За да опазим разума ти, не бива да го правим, Гъноуз Паран.“
„Снизходителна кучка.“
Усети как кипна гневът й.
„Казваш, че единственото средство да ви използваме е като ви нанасяме болка. На това ние имаме само един отговор: привидностите лъжат.“
„Да ни държите в невежество ли е вашата представа за милост?“
„Грубо казано. Но по същество си прав, Гъноуз Паран.“
„Един Господар на Колодата не може да се чувства невеж, Найтчил. Щом трябва да приема тази роля и отговорностите, свързани с нея — каквито и да се окажат те, а Гуглата знае, че все още не ги знам — та ако е така, то тогава трябва да знам. Всичко.“
„С времето…“
Той изръмжа.
„С времето, казах. Отдай ни тази малка милост, смъртни. Борбата пред нас не е по-различна от една военна кампания — малки настъпления, локализирани сблъсъци. Но бойното поле е самото съществувание. Всяка малка победа сама по себе си е съдбоносен принос в повсеместната война, която решихме да поведем…“
„Кои сте тези «вие»?“
„Оцелелите Древни богове… и други, по-малко съзнаващи ролята си.“
„К’рул? Виновникът за прераждането на Татърсейл?“
„Да. Моят брат.“
„Твоят брат. Но не братът, който изкова Драгнипур.“
„Не той. В момента Драконъс не може да направи нищо, освен да действа косвено, защото е окован в същия този меч, който сътвори. Посечен от собственото си оръжие в ръката на Аномандър Рейк.“
Паран усети как в душата му се плъзна хладната стомана на подозрението.
„Косвено, казваш.“
„Миг на възможност, Гъноуз Паран. Неочакван. Появата в Драгнипур на душа, която не е окована. Размяната на няколко слова, означаващи много повече, отколкото си осъзнал. Както и пробивът в Лабиринта на Мрака, съборената преграда от души, за толкова кратко. Но достатъчно…“
„Почакай.“ Трябваше му тишина, за да помисли. Бързо и здраво. Когато се бе озовал в Драгнипур, когато тръгна редом до окованите души, теглещи невъобразимия си товар, наистина бе поговорил с един такъв пленник. „Бездна подземна, това трябва да е бил Драконъс.“ Но нищо не можеше да си спомни от думите, които си размениха.
Веригите отвеждаха към Лабиринта на Мрака, онзи стегнат възел под стенещия фургон. Така, Тъмнината държеше тези души, до една. Държеше ги здраво.
„Трябва да се върна. В меча. Трябва да попитам…“
„Джен’айсънд Ръл, Драконъс, онзи, с когото говори в Драгнипур, другият ми брат — той те използва, Гъноуз Паран. Жестока ли ти изглежда тази истина? Непонятна ли е? Като всички други, затворени в меча, моят брат го очаква… вечност. Опита се да надхитри едно проклятие, но така и не допусна, че ще е нужно много повече време. Той се е променил, смъртни. Легендарната му жестокост е… притъпена. Мъдрост, придобита хилядократно. Нещо повече — имаме нужда от него.“
„Искаш да освободя Драконъс от меча на Рейк.“
„Да.“
„И тогава той да подгони самия Рейк, за да си върне оръжието, което е изковал. Найтчил, все пак предпочитам Рейк пред Драконъс…“
„Такава битка няма да има, Гъноуз Паран.“
„Защо не?“
„За да се освободи Драконъс, мечът трябва да бъде строшен.“
Хладната стомана между ребрата му се изви. „А това значи да се освободят… всички. Всичко останало. Съжалявам, никога не бих…“
„Ако има някакъв начин да се предотврати страховитото освобождаване на полудели зли духове — а техният брой наистина е повече от легион, ужасяващ е — то има само един, който ще го знае.“
„Самият Драконъс.“
„Да. Помисли над това, Гъноуз Паран. Не бързай. Все още има време.“
„Радвам се да го чуя.“
„Не сме толкова жестоки, колкото си мислиш.“
„Нима мъстта не е почернила сърцето ти, Найтчил? Извини ме за скептицизма.“
„О, аз търся мъст, смъртни. Но не срещу дребните играчи, които извършиха измяната над мен, защото тази измяна беше предречена. Древно проклятие. Оня, който изрече това проклятие, е единственият фокус
