на желанието ми за мъст.“
„Изненадан съм, че той или тя все още е тъдява.“
В отговора й се таеше хладна усмивка.
„Такова бе нашето проклятие над него.“
„Започвам да мисля, че той и вие сте се заслужили взаимно.“
Последва мълчание, след което:
„Може би, Гъноуз Паран.“
„Какво си направила с Татърсейл?“
„Нищо. Сега тя е насочила вниманието си другаде.“
„А аз бях толкова поласкан. Проклятие, наистина съм голям глупак.“
„Няма да й навредим, смъртни. Дори да можехме, а не можем. У нея има доблест. И характер. Редки качества за толкова могъща личност. Затова храним вяра…“
Тежка ръка на рамото му го пробуди. Паран примига и се огледа. Беше на покрива. „Върнал съм се.“
— Капитане?
Срещна загрижения поглед на Малът.
— Какво?
— Извинете, сър, но като че ли ви загубихме… за малко.
Той се намръщи. Искаше да го отрече в лицето му, но не можа.
— За колко време?
— Десетина мига, сър.
— Само толкова? Добре. Трябва да тръгваме. Към Хомота.
— Сър?
„Застанал съм между тях и нас, Малът. Но в това «нас» има нещо много повече, отколкото можеш да разбереш. Проклятие, да можех поне да го обясня. Без да прозвуча като надут кучи син.“ Без да отвръща на въпроса на лечителя, той се обърна и очите му се спряха на Тротс.
— Главатарю. Цитаделата ни зове.
— Да, капитане.
Подпалвачите на мостове до един избягваха погледа му. Паран се зачуди защо. Зачуди се какво е пропуснал. Сви рамене и закрачи към Грънтъл.
— Вие идвате с нас.
— Знам.
„Би трябвало. Е, да свършваме и с това.“
Дворцовата кула се извисяваше като копие, загърната в пряпорци призрачен дим. Тъмните безцветни камъни поглъщаха къпещата ги слънчева светлина. Триста тридесет и девет виещи се стъпала водеха през вътрешността й към открита платформа с островръх покрив от медни плочи, по които нямаше и едно петънце патина. Вятърът виеше между колоните, крепящи покрива, и по гладката каменна платформа.
Итковиан се взираше на изток, вятърът плющеше в лицето му. Чувстваше тялото си обезкървено и странно горещо под разкъсаната броня. Знаеше, че изтощението най-сетне си взима дан. Плътта и костите си имаха граници. Защитата на мъртвия принц в неговата Велика зала се бе оказала груба и брутална. Коридори и входове се превърнаха в кланици. Вонята на касапница се беше всмукала като още един пласт под кожата му — дори вятърът не можеше да я измете.
Сраженията по морския бряг и бродовете се приближаваха към своя мрачен свършек, беше докладвал единственият оцелял съгледвач. Бертулидите се бяха огънали, бяха побягнали покрай брега, където, Щит- наковалня знаеше много добре, конете им щяха да затънат в солените тресавища. Преследващите ги баргасти щяха да ги довършат бързо.
Лагерите на обсадителите бяха разсипани, все едно че торнадо се беше завихрило над тях. Няколкостотин баргасти — главно старци и деца — обикаляха из тази касапница и събираха плячка сред писъците на ята чайки.
Редутът на Източен страж, вече купчина развалини, едва се виждаше над килима от трупове. От него се виеше пушек, като от гаснеща клада.
Итковиан беше видял как баргастите нахлуха в града, видял беше как отстъплението на панионците се превърна в бягство по улиците долу. Битката бе профучала бързо покрай двореца. Някакъв офицер сиърдомин беше успял да оформи ариергард на площада Джеларкан и боят там все още кипеше. Ала за панионците това беше бой при отстъпление. Печелеха време за изхода през останките от Южната и Западната порта.
Няколко съгледвачи на Белоликите бяха нахлули в терена на двореца, достатъчно близо, за да разберат, че са останали защитници, но официален контакт не беше установен.
Новобранката, Велбара, стоеше до него. Не беше вече новобранка. Бойното й кръщение се беше оказало отчаян акт. Не бе пропуснала главния урок — това, че трябва да оцелееш — водещата сила зад всяко умение в жарта на битката. Както и всички останали новопостъпили капънски жени в отряда — които вече съставяха числото на повечето оцелели под командата на Щит-наковалня, — тя си беше заслужила мястото на войник сред Сивите мечове.
Итковиан наруши дългата тишина.
— Сега оставяме Великата зала.
— Да, сър.
— Честта на принца беше защитена. Трябва да напуснем на всяка цена — в Хомота ни чака недовършена работа.
— Ще можем ли изобщо да стигнем там, сър? Ще трябва да намерим някой баргастки главатар.
— Няма да ни сбъркат с врага. Достатъчно наши братя и сестри лежат мъртви по улиците, за да са цветовете ни вече добре познати. Освен това гонитбата, като изключим площада долу, изтласка панионците на запад в равнината, така че едва ли ще срещнем противник по пътя си.
— Да, сър.
Итковиан за последен път насочи вниманието си към разрушения редут в мъртвата зона на изток. Двамата джидратски войници във Великата зала долу бяха от тази глупава, макар и благородна отбрана, единият беше получил рани, които най-вероятно щяха да се окажат фатални. Другият, едър като бик, коленичил пред Рат-Гугла, като че ли повече не можеше да заспи. През четирите дни и нощи, откакто бяха върнали Великата зала, само беше крачил по време на кратките си мигове на отдих, без да забелязва нищо наоколо. Крачеше, мърмореше тихо, с трескави, присвити очи. Той и издъхващият му другар бяха, подозираше Итковиан, последните оцелели джидрати.
„Джидрат, заклел се на Гуглата, но следва заповедите ми без колебание. Най-обикновена целесъобразност, би могъл основателно да заключи човек. Всякакви мисли за съперничество са се пръснали пред лицето на крайната необходимост. И все пак… защо не мога да се доверя на собственото си обяснение?“
Въпреки цялата умора Щит-наковалня беше изпитал нарастващо вълнение. Нещо се беше случило. Някъде. И сякаш в отклик беше почувствал как се изцежда кръвта от него, как опразва жилите му, опразва сърцето му, излива се през някаква рана, която все още не беше открил. И го оставяше… непълен.
„Все едно, че съм предал вярата си. Ала не съм. Празнотата от изгубената вяра се запълва с усилващото се самосъзнание — словата на един отдавна мъртъв дестраянт. Човек не отстъпва, човек замества. Вяра със съмнение, скептицизъм, отрицание. Нищо не съм предал. Няма го пороя от думи, вътрешната ми защита. Всъщност смалил съм се до пълна тишина. Празен… сякаш очаквам някакво обновление…“
Тръсна глава.
— Вятърът пищи твърде силно за ушите ми — рече той, без да откъсва очи от редута на Източен страж. — Хайде да слизаме долу.
Сто и двадесет войници бяха останали годни за бой. Седемнадесет Сиви меча лежаха мъртви или бавно издъхващи покрай една от стените. Въздухът вонеше на пот, урина и гниеща плът. Рамките на входовете към Залата бяха покрити с почерняла кръв, изстъргана по плочите, за да не се хлъзга. Отдавна починалият архитект, оформил залата, сигурно щеше да се стъписа, ако можеше да види в какво се е превърнала.
