всякакъв ред, спретнат набързо и без никаква поддръжка. Отъпканите пътеки между окопите, рововете и дрипавите, скърпени от каквото попадне подръка шатри бяха покрити с боклук. Въздухът вонеше от лошо подбраните отходни места.
Тримата огледаха сцената още за миг, след което се върнаха при другите. Сержантите на отделения се скупчиха около тях.
Спиндъл, войникът, който бе придружил Паран, заговори пръв.
— Пехота. Две малки роти при двете знамена…
— Двеста души — потвърди Тротс. — И още в шатрите. Болни и ранени.
— Повечето болни според мен — каза Спиндъл. — Дизентерия, ако се съди по миризмата. Тия панионски офицери наистина са лайнари. Болните няма да могат да излязат на бой, каквото и да направим. Предполагам, че всички останали са в града.
— Портите отзад — изръмжа Тротс.
Паран кимна и каза:
— Пред портата има много трупове. Хиляда, ако не и повече. Пред самата порта барикади няма, не видях и стража. Самонадеяността на победителите.
— Ще трябва да ударим през тая полутежка пехота — измърмори сержант Анци. — Спиндъл, как сте с морантските муниции?
Дребният мъж се ухили.
— Май си върна куража, а, Анци?
Сержантът се навъси.
— Това е бой, нали? Отговори на въпроса ми.
— Имаме предостатъчно. Жалко, че не нямаме от метачите, дето ги прави Фидлър.
Паран примига, но си спомни за тежките арбалети, с които Фидлър и Хедж увеличаваха обхвата на „проклетиите“.
— Хедж няма ли?
— Счупи го, идиотът. Значи, ще почнем с няколко проклетии, но това е само за началото. Като се стъмни — жилата. Подпалвачките ще вдигнат много светлина — врагът ще види колко сме малко. Отивам да събера момчетата и момичетата.
— Мислех, че си маг — измърмори Паран, когато Спиндъл се обърна към чакащите назад отделения.
Мъжът го изгледа през рамо.
— Да, маг съм, капитане. Но освен това съм сапьор. Смъртоносно съчетание, нали?
— Смъртоносно, за нас — изсумтя Анци. — А и тая твоя проклета власеница…
— Ей, изгорелите петна почерняват — видя ли?
— Действай — изръмжа му Тротс.
— Значи само пробиваме — каза Паран. — С жилата няма да е проблем, но тия по фланговете може да ни обкръжат отзад…
Спиндъл — тъкмо се бе върнал — се включи:
— Точно затова ще пръснем проклетиите, капитане. Две капки на восъка. Десет удара на сърцето. Сигналът е „бегом“ и когато го извикаме, гледайте да го направите колкото се може по-бързо. Ако останете на по-малко от трийсет крачки до тях, гръмват и ставате на кайма.
— Готови ли сте? — попита Тротс.
— Да. Девет души сме, тъй че не очаквайте повече от трийсет крачки ширина на пробива.
— Пригответе оръжията — каза баргастът. Хвана Спиндъл за власеницата, придърпа го към себе си и се ухили. — И без грешки.
— Слушам, без грешки. — Спиндъл изгледа хладно Тротс, чиито остри зъби изщракаха на по-малко от педя от лицето му.
Само след миг Спиндъл и осемте сапьори с него вече безшумно пристъпваха към вражеските линии, загърнати в късите си пелерини.
Присъствието й докосна отново ума му. Паран направи всичко, което можа, за да го потисне. Киселината в стомаха му закипя със закана за болка. Той вдиша дълбоко, за да не й се поддаде. „Ако задрънчат мечовете… ще ми е първият път. Първата ми битка, след толкова време…“
Полутежката вражеска пехота се беше струпала на групи от по двайсетина души около огньовете по склона — покрай коларския път, минаващ успоредно на крепостната стена. Паран прецени, че просеката с ширина от трийсет крачки ще помете повечето от трите групи.
С което щяха да останат поне стотина панионци, способни да реагират. Ако и офицерите им се окажеха кадърни, щеше да стане гадно. „Но пък ако бяха кадърни, щяха ли да струпат отделенията си така…“
Сапьорите се бяха снишили до земята. Не можеше да ги види. Стисна меча в десницата си и се озърна през рамо към другите Мостоваци. Пикър беше най-отпред, с пребледняло до смърт лице. Тъкмо се канеше да я попита какво има, когато избухнаха взривовете.
На светлината на пръсналите се вече огнища се гърчеха тела.
Тротс нададе боен вик.
Мостоваците се понесоха напред.
Изгърмяха нови жила, този път от двете страни на пътя, и около огнищата западаха още войнишки тела.
Паран видя тъмните фигури на сапьорите, скупчени точно отпред, присвити сред обърканите издъхващи и мъртви панионци.
Десетина Мостоваци вдигнаха арбалетите си.
Отекнаха писъци.
С Тротс начело, Мостоваците притичаха до пробитата с огън и шрапнели просека и подминаха присвитите сапьори, които вече приготвяха по-големите „проклетии“. Две капки киселина върху восъчната тапа, запушила дупката на глинената граната.
Хор от приглушено свистене.
— Бегом!
Паран изруга наум. Десет удара на сърцето изведнъж му се сториха нищожна частица време. Проклетиите бяха най-големите морантски муниции. Само една от тях можеше да направи цяло кръстовище буквално непроходимо. Капитанът затича.
Сърцето почти спря в гърдите му, когато очите му видяха портата, точно отпред. Хилядата трупа пред нея се раздвижваха. „Проклятие. Изобщо не са мъртви. Спят. Кучите синове спят!“
— Залегни! Долу! Долу!
Думите бяха на малазански, гласът — на Хедж.
Паран се поколеба за миг, после видя Спиндъл, Хедж и останалите сапьори — хвърляха гранатите. Напред! В гъстите редици на тенесковрите, между тях и портата. После залегнаха по очи.
— О, Гуглата да ме вземе дано! — Хвърли се по очи, изпълзя напред в калта, пусна дръжката на меча и затисна ушите си с ръце.
Земята изтръгна дъха от дробовете му, краката му изхвърчаха във въздуха. Пльосна се в калта, по гръб. Остана му време да се превърти, преди проклетиите отпред да се взривят. Грохотът го събори. Засипаха го парцали и кръв.
До главата му тупна нещо тежко. Той примига и отвори очи. И видя две човешки бедра — само бедрата, кухината над тях, побирала вътрешностите, беше зейнала, черна и мокра. Бедрата се бяха откъснали при ставите.
Ушите му кънтяха. Усети, че от носа му капе кръв. Гърдите го боляха. Някъде далече в нощта отекваха писъци.
Нечия ръка се вкопчи в пелерината му и го вдигна.
Беше Малът. Наведе се, пъхна дръжката на меча в ръката му и изрева — Паран едва го чу:
— Хайде! Разкараха се, Гуглата да ги вземе! — Тласна го напред и капитанът залитна.
Очите му виждаха, но умът му отказваше да приеме опустошението от двете страни на просеката, водеща вече право към северната порта. Усети, как се стаи в себе си, докато газеше и залиташе през човешките останки… затвори се дълбоко вътре, като тогава, преди години, на пътя в Итко Кан.
