— Парчета черно стъкло.
— Обсидиан. Далече от юг…
— Югозапад. Или далече от север, отвъд платото Ледерон.
— Не, не. Не виждам червено или кафяво. Ледеронският обсидиан има жилки с цвят като дърво. Този е от Морн.
— Ако изобщо е от този свят…
— Демоните са тука, нали? От тоя свят. В този свят.
— Мирише на гробница.
— Но и на лед мирише във въздуха, като вятър от тундра. На замръзнал торф мирише.
— Тая вълча диря, убийците…
— Съгледвачи риви, при мен, ако обичате.
Вдигнаха глави и извърнаха лица. Мълчание.
— Искам да чуя доклад. Веднага. Кой от вас командва отделението?
Спогледаха се, после единият сви рамене.
— Аз говоря дару, дето използваш. По-добре от други. Тъй че за това, дето искаш — аз.
— Добре. Продължи.
Младият риви отметна плитките на мазната си коса и махна широко към костите.
— Немрящи демони. В броня, с мечове вместо ръце. Дошли са от югоизток, повече изток, отколкото юг. — Намръщи се малко попресилено. — Пострадали. Подгонени. Бяга. Подкарани като бедерин, насам- натам, тича, тихи преследвачи четирикраки, и търпеливи…
— Големи немрящи вълци.
— Два пъти по-големи от местни вълци в тази равнина. Да. — Лицето му се проясни, все едно че го осени нещо. — Те като призрачни бегачи в наши легенди. Когато най-стари шамани и шаманки сънуват най-далечните си сънища, виждат вълците. Винаги отдалече, винаги бяга, всички призрачни, освен водач, който изглежда от плът и с живот в очите. Да ги видиш — голямо щастие, добра поличба, щото в бягането им има радост.
— Само дето вече бягат само в сънищата на вещиците и вещерите ви — каза Уискиджак. — А това бягане тук е доста по-смъртоносно.
— На лов са били. Казах, че тия вълци приличат на ония в сънищата. Не казах, че са ония от сънищата. — Лицето му стана сурово, очите — очи на хладнокръвен убиец. — Лов. Подкарали са плячката дотук, до техния капан. После ги унищожили. Битка на немрящи. Демоните са от могили далече на юг. Вълците са от прахта на северните ветрове на зимата.
— Благодаря.
Ривският начин на разказване — драматично и изразително — му беше разкрил много добре какво се бе разиграло наскоро в тази долина.
От главната колона се приближиха нови ездачи и той се обърна.
Трима. Корлат, Силвърфокс и даруджистанецът, Круппе — последният подскачаше и се клатушкаше на мулето си, а то напираше сковано на късите си крака да догони яздещите на коне две жени. Тревожните му викове отекнаха в тясната долина.
— Да.
Командирът се обърна рязко и изгледа с присвити очи водача на ривските съгледвачи, който беше зяпнал към идващите ездачи.
— Моля?
Риви сви безизразно рамене и не отвърна нищо.
Скалният сипей принуди новодошлите да забавят, освен Круппе, който се заклати напред-назад, щом мулето полетя надолу по склона. Животното успя някак да се задържи на крака, профуча покрай слисаната Корлат и смеещата се Силвърфокс, а като стигна на равното, забави бесния си галоп и затича в тръс към Уискиджак, гордо вдигнало глава и с щръкнали уши.
Круппе, от своя страна, беше прегърнал шията на животното, стиснал очи, със зачервено и плувнало в пот лице.
— Терор! — изстена той. — Битка на воли. Круппе си намери майстора с тоя безмозъчен звяр! Да, победен е той! О, спестете ми…
Мулето спря.
— Можеш вече да слезеш — каза Уискиджак.
Круппе отвори очи, огледа се и бавно се изправи. Разтреперан, извади от единия си ръкав кърпа.
— Естествено, след като се погрижихме за главата на тази твар, Круппе сега ще предложи същата услуга на себе си. — Замълча, докато изтрие челото си, после се изниза от седлото и стъпи долу с тежка въздишка. — А, ето ги двете мързеливки, дето ядат праха на Круппе. Радвам се, че можахте да се справите, мили дами! Чудесен ден за малко тръсче, а?
Силвърфокс беше престанала да се смее, навъсените й очи оглеждаха пръснатите кости.
„Гуглата да ме вземе дано, тази козина наистина се превръща в част от нея.“ Уискиджак тръсна глава, извърна очи и срещна твърдия, леко ироничен поглед на Корлат. „Но, о, бледнее тя пред тази Тайст Андий. Проклятие, старче, не мисли за предните нощи. Не прегръщай това чудо толкова силно, да не изтръгнеш живота от него.“
— Съгледвачите — обясни той на двете жени — са се натъкнали на бойно поле.
— К’Чаин Че’Малле — каза Корлат и заоглежда костите. — Ловците на К’елл, за щастие немрящи, вместо с оживяла плът. Явно не са толкова бързи като някога. Все пак, да ги разкъсат така…
— Т’лан Ай — промълви Силвърфокс. — Заради тях съм дошла.
Уискиджак я изгледа.
— Какво значи това?
Тя сви рамене.
— Да се погрижа за себе си, командире. Всички се приближаваме. Вие към вашия обсаден град, аз — към съдбата, заради която се родих. Сливането. Тази напаст за света. Все пак — добави тя, след като се смъкна от седлото и закрачи между костите, — има и нещо добро. Най-хубавият от всички дарове… Т’лан Ай. — Замълча и вятърът разроши сребристата лисича козина на раменете й. После отново прошепна: — Т’лан Ай.
— Круппе тръпне, когато ги нарече така, ах… боговете дано благословят тази дива красота сред този пуст и мрачен пейзаж, от който звездни сънища тъй смътни са от време натежали, че са като реки дъга в небето! — Замълча и примига към другите. — Сладък сън, в който се таи скрита поезия, потокът на несвързаното, тъй гладък, че изглежда свързано. Нали?
— Круппе, не съм точно човекът, който си пада по твоите абстракции, уви — изръмжа Уискиджак.
— Разбира се, груб и безцеремонен войнико, както кажеш! Но чакай, дали не съзира Круппе в очите ти известен… устрем? Въздухът буквално пращи от угроза — нима ще ме уверявате, че ви липсва чувствителност за това, малазанецо? Не, не казвайте нищо, истината се таи в твърдия ви поглед и в тази ръка в метална ръкавица, чиито пръсти леко се свиват около дръжката на меча ви.
Уискиджак не можеше да отрече, че бе настръхнал. Озърна се, увери се, че ривите също така са застанали нащрек, както и двамата малазански съгледвачи, които оглеждаха билата на околните хълмове.
— Какво идва? — прошепна Корлат.
— Дарът — отвърна Круппе с блажена усмивка и очите му се спряха на Силвърфокс.
Уискиджак проследи погледа му.
И я видя — така подобна на Татърсейл, застанала с гръб към тях и вдигнала високо ръце.
Т’лан Ай се появиха — в сухото корито, по склоновете и билата на околните хълмове.
„Хиляди…“
Пепелявосиво, сплъстена козина, черни рамене, гърла с цвета на дъждовни облаци, дебели опашки, на черни и сребристи шарки; други бяха кафяви, с цвета на изгнило, ронещо се дърво, избеляло по гърлото и корема. Вълци — високи, мършави, с очи като забулени в сенки дълбоки ями. Огромните дълги муцуни до една се бяха извърнали към Силвърфокс.
Тя погледна през рамо и премрежените й очи се спряха на Уискиджак. Усмихна се.
