меч? Ако да, аз призовавам Откровението. — Оголи зъби към Рат-Финир. — Накажете кучия син.
„Сменени сме. Господарят на битката наистина е подменен.“
— Не може! — изкрещя Рат-Финир.
— Дръзко твърдение — отвърна Итковиан на маскирания жрец. — За да отречете правото на този мъж над титлата, сър, трябва да се обърнете към нашия бог. В своя защита. Направете го и ще си тръгнете свободен.
Очите зад маската се разшириха.
— Знаеш, че това е невъзможно, Итковиан!
— Тогава защитата ви свърши, сър. Откровението е призовано. Аз съм ръката на правосъдието на Финир.
Рат-Трейк, застанал наблизо — гледаше всичко настръхнал — заговори:
— Не е нужно всичко това, Щит-наковалня. Отсъствието на вашия бог променя… всичко. Вие, разбира се, си давате сметка за последствията от традиционната форма на наказание. Обикновена екзекуция — не по закона на Откровението…
— Отказана е за тогова — отсече Итковиан. — Капитан Норъл.
Тя пристъпи пред Рат-Финир, посегна и го изтръгна от ръцете на държащите го жреци и жрици. Приличаше на парцалена кукла в яките й, нашарени с белези ръце, когато го завъртя и го хвърли по корем върху каменните плочи. Просна го, с изпънати напред една до друга ръце. Мъжът запищя, изведнъж осъзнал какво го чака.
Итковиан извади меча си. От върха му изригна черен дим.
— Откровението — изрече той, застанал над изпънатите ръце на Рат-Финир. — Измяна: да предадете живота на Брукалаян заради собствения си. Измяна, най-мръсното престъпление според закона на Откровението. Присъдата на Глигана на лятото налага наказание. — Помълча за миг и добави: — Молете се, сър, Финир да намери онова, което му изпращаме.
— Но той няма да го намери! — извика Рат-Трейк. — Не разбирате ли? Царството му… вашият бог вече не е там!
— Той знае — промълви Паран. — Дотук се стига, когато нещата станат лични, и повярвайте ми, на ваше място не бих се месил.
Рат-Трейк се извърна рязко към капитана.
— А вие кой сте?
— Днес, точно сега, аз съм Господарят на Колодата, жрецо. И изглежда, съм тук, за да преговарям… от ваше име и от името на вашия бог. Уви — добави той кисело, — Щит-наковалня се оказва удивително неподатлив…
Итковиан едва чу разменените думи. Без да откъсва очи от прикования на земята жрец, каза:
— Нашият бог е… свършил. Наистина. И така… молете, Рат-Финир, някое милостиво същество да гледа благосклонно на вас.
При тези думи Рат-Трейк се извърна рязко към Щит-наковалня.
— Кълна се в Бездната, Итковиан — не съществува толкова мръсно престъпление за онова, което се каните да му сторите! Душата му ще бъде разкъсана! Там, където ще идат късовете, там няма милостиви същества! Итковиан…
— Замълчете, сър. Присъдата е моя и на Откровението.
Жертвата изпищя.
А Итковиан замахна с меча. Ръбът на оръжието изтрещя в камъка. Кръвта швирна от китките на Рат- Финир. Дланите… ги нямаше.
Итковиан удари с плоското на меча по отсечените чукани. Плътта зацвърча. Писъците на Рат-Финир изведнъж секнаха — той бе изгубил съзнание. Капитан Норъл се отдръпна и го остави да лежи вкочанен върху камъка.
Паран заговори.
— Щит-наковалня, изслушайте ме. Моля ви. Финир го няма — сега той върви в царството на смъртните. Така той не може да ви благослови. С това, което поемате върху себе си… няма къде да се иде, няма как да се освободите от бремето.
— Знам го не по-зле от вас, сър. — Итковиан не откъсваше очи от Рат-Финир, който се свестяваше. — Но това знание не променя нищо.
— Има друг начин, Щит-наковалня.
Той се обърна към него, присвил очи.
Паран продължи:
— Направен е… избор. Тук аз съм само вестоносецът…
Рат-Трейк пристъпи към Итковиан.
— Ние ще ви приемем радушно, сър. Вас и вашите следовници. Тигърът на лятото се нуждае от вас, Щит-наковалня, и ви предлага прегръдката си…
— Не.
Очите зад маската се присвиха.
— Итковиан — заговори отново Паран. — Това беше предвидено… пътят, подготвен за… от Древни сили, пробудили се отново и действащи на този свят. Тук съм, за да ви съобщя какво искат те да направите…
— Не. Заклел съм се на Финир. Ако трябва, ще споделя неговата съдба.
— Предлага ви се спасение — не измяна! — извика Рат-Трейк.
— Така ли? Не искам да слушам повече, господа. — В краката му Рат-Финир се беше съвзел. Итковиан го погледна и прошепна: — Още не съм приключил.
Тялото на Рат-Финир потръпна, от устата му се изтръгна разкъсващ гърлото писък, ръцете се откършиха, изтръгнати сякаш от невидими, нечовешки длани. Тъмни татуировки се появиха по кожата му, но не шарките на Глигана — защото не този бог бе приел отсечените ръце на Рат-Финир. По плътта му залазиха неведоми знаци — ищецът налагаше своето клеймо, посягаше за душата на смъртния.
Мехури избиха по кожата, спукаха се и от тях блъвна гъста жълта гной.
Писъци на непоносима, невъобразима болка изпълниха площада, тялото на каменните плочи се гърчеше, и мускул, и тлъстина се стапяха под кожата, кипваха и я разкъсваха.
Но човекът все още не издъхваше.
Итковиан прибра меча в ножницата.
Малазанецът го осъзна пръв. Ръката му се изпъна и стисна Щит-наковалня за рамото.
— Кълна се в Бездната, недейте…
— Капитан Норъл.
Тя стисна дръжката на меча си и изхриптя:
— Капитан Паран, отдръпнете се.
Той се обърна рязко.
— Да, и вие сте ужасена от това, което иска да…
— Въпреки това. Пуснете го или ще ви убия.
При тази заплаха очите на малазанеца блеснаха странно, но Итковиан нямаше време да мисли за младия капитан. Имаше отговорност. Рат-Финир бе наказан достатъчно. Болката му трябваше да свърши.
„А мен кой ще спаси?“
Паран отдръпна ръката си.
Итковиан се наведе над гърчещото се обезобразено тяло върху камъните.
— Рат-Финир, чуй ме. Да, идвам. Ще приемеш ли прегръдката ми?
Въпреки цялата завист и злоба, натрупана в изтерзания жрец, въпреки всичко, което бе довело до предателството не просто на Брукалаян — Смъртния меч, — но и на самия Финир, някаква капка милост се бе съхранила в душата му. Милост и разбиране. Тялото му потръпна, нозете се свиха и той се помъчи да изпълзи от сянката на Итковиан.
Щит-наковалня кимна, обгърна с ръце покритото с гной тяло и се надигна.
„Разбирам, отказваш ми ужаса, и знам, че това е последният ти жест. Изкупителният жест. На това съм
