„Да. А все още не съм приключил.“
Грънтъл гледаше малазанеца и неговия лечител — говореха в центъра на площада с командира на Сивите мечове. Мъглата на мислите му, загърнала го, както едва сега осъзна, вече от няколко дни, бе започнала да изтънява. Подробностите го връхлетяха и очевидната промяна, която бе претърпял, го обезпокои.
Очите му виждаха… другояче. С нечовешка острота. Всяко движение — все едно колко смътно или периферно — привличаше вниманието му, изпълваше сетивата му. И мигом можеше да прецени незначителни ли са тези движения, или таят заплаха, на плячка ли са, или са нещо непознато: инстинктивни решения, които вече не стояха дълбоко заровени, а се промъкваха под повърхността на ума му.
Можеше да усети всеки свой мускул, всяка жила и кост, можеше да се съсредоточи върху всяка от тях, изключвайки всичко друго, и с добиването на този частичен усет властта над тялото бе абсолютна. Можеше да премине през леса в абсолютна тишина, стига да го поискаше. Можеше да замръзне, да прикрие дори дъха, който издишва, и да стане съвсем неподвижен.
Но промените, които чувстваше, бяха много по-дълбоки от тази външна, физическа проява. Жестокостта, утаила се в него, бе на убиец. Хладна и неумолима, лишена от състрадание или колебливост.
И осъзнаването на това го ужаси.
„Смъртният меч на Тигъра на лятото. Да, Трейк, усещам те. Зная какво си направил от мен. Проклятие, можеше да попиташ поне.“
Погледна към своите следовници, съзнавайки, че са точно това. Следовници, заклети в самия него. Ужасяваща истина. Сред тях — и Стони Менакис — „Не, тя не е на Трейк. Избрала е Древния бог на Керули. Добре. Ако трябваше да коленичи пред мен, едва ли щяхме да мислим за религиозни неща… а дали е възможно това? Ех, момиче…“
Усетила очите му, тя го погледна.
Грънтъл й намигна.
Тя вдигна вежди и той разбра тревогата й, от което още повече го досмеша — единственият му възможен отговор на ужаса от онзи жесток убиец, криещ се в него.
Стони се поколеба, след което се приближи.
— Грънтъл?
— Да. Имам чувството, че току-що съм се събудил.
— Аха. Махмурлукът ти още си личи, повярвай ми.
— Какво стана?
— Не знаеш ли?
— Мисля, че да, но не съм съвсем сигурен… в себе си, в спомените си. Бранехме онази сграда и беше по-гадно, отколкото между пръстите на Гуглата. Ти беше ранена. Умираше. Онзи малазански войник ей там те изцери. А и този Итковиан — жрецът в ръцете му, който преди малко щеше да се разсипе на пепел — богове, сигурно му трябва една хубава баня…
— Беру да ни пази дано, ти наистина си Грънтъл. Мислех, че вече завинаги си изгубен за м… за нас.
— Струва ми се, с част от мен е така, момиче. Изгубена за всички ни.
— Откога си станал толкова религиозен?
— Точно в това е шегата с Трейк. Не съм. Изборът му е ужасен. Покажи ми някой олтар и по-скоро ще се изпикая на него, отколкото да го целуна.
— Май ще ти се наложи да го целуваш, тъй че те съветвам да помислиш.
— Ха-ха. — Той тръсна глава, завъртя рамене и въздъхна.
Стони се присви от страх, като го видя.
— Ъъъ… твърде котешко беше за мен — мускулите ти заподскачаха под тая нашарена кожа.
— И се почувствах адски добре. Заподскачали? Помисли само за новите… възможности, момиче.
— Продължавай да си го мечтаеш, тъпако.
Закачката беше горчива, знаеха го и двамата.
Стони помълча, после изсъска през зъби.
— Бюк… Свърши, нали?
— Не, жив е. Всъщност точно сега сигурно кръжи някъде горе. Онзи ястреб врабчар — дарът на Керули, за да му помогне да държи под око Корбал Броуч. Той вече е соултейкън.
Стони се загледа ядосано нагоре, с ръце на кръста.
— Е, това вече е страхотно! — Хвърли един злобен поглед към Керули, застанал далече встрани от всичко, с ръце, скрити в ръкавите, и наблюдаващ в пълно мълчание. — Всички тука са благословени освен мен! Къде е справедливостта?
— Е, ти вече си благословена с несравнима красота, Стони…
— Само още една дума и ще ти отрежа опашката, заклевам се.
— Нямам опашка.
— Точно. — Обърна се към него. — Виж, трябва да обсъдим една работа. Нещо ми подсказва, че и за двама ни връщането в Даруджистан не е много вероятно — във всеки случай, не и за известно време. Е, и сега какво? Ще се разделят ли вече пътищата ни, старче нещастно?
— Не бързай, момиче. Да видим как ще се подредят нещата…
— Извинете ме.
Двамата се обърнаха към гласа и видяха, че при тях се е спрял Рат-Трейк.
Грънтъл изгледа навъсен маската на жреца.
— Какво?
— Вярвам, че трябва да обсъдим някои неща. Двамата с вас, Смъртни мечо.
— Вярвай си в каквото си щеш — отвърна даруджистанецът. — Вече дадох на Мустакаткото ясно да разбере, че съм лош избор…
Рат-Трейк се задави от възмущение.
— Мустакаткото?
Стони се изсмя и плесна жреца по рамото.
— Почтителен е кучият му син, нали?
— Не коленича пред никого — изръмжа Грънтъл. — Включително и пред богове. И ако търкането върши работа, още сега ще ги изтъркам тези тъпи шарки.
Жрецът затърка удареното си рамо, очите му зад маската изгледаха сърдито Стони. При думите на Грънтъл отново се обърна към него.
— Тези неща не са предмет на обсъждане, Смъртни мечо. Вие сте каквото сте…
— Аз съм капитан на керванджийска охрана, и при това — адски добър. Е, когато съм трезвен, поне.
— Вие сте Господарят на битката в името на Властелина на лятото…
— Ще го наречем хоби.
— К… какво?
Чу се смях. Капитан Паран, все така надвесен над Итковиан, ги гледаше — явно беше чул разговора. Малазанецът се ухили на Рат-Трейк.
— Никога не става така, както си го мислиш, нали, жрецо? Това е славното у нас, човеците, и твоят нов бог е най-добре да се примири с това колкото може по-скоро. Грънтъл, играй по собствените си правила.
— Не съм и помислял да правя друго, капитане — отвърна Грънтъл. — Как е Щит-наковалня?
Итковиан го погледна през рамо.
— Добре съм, сър.
— Това му се вика лъжа — подхвърли Стони.
— Все пак — отвърна Щит-наковалня, опря се на рамото на Малът и бавно се надигна.
Грънтъл изгледа двете бели къси саби в ръцете си.
— Гуглата да ме вземе дано, колко гадни са станали — измърмори и ги натика в изподрасканите
