длъжен да отвърна със същото, Рат-Финир. Да. Приемам вашата болка, сър. Не, не отхвърляйте този дар. Освобождавам душата ви за Гуглата, за утехата на смъртта…“
Паран и всички останали виждаха само Щит-наковалня, застанал неподвижен, с Рат-Финир в ръцете му. Изтерзаният, плувнал в кръв жрец продължи съпротивата още миг, после сякаш се сви в себе си и писъците му заглъхнаха в безмълвие.
Животът му се разгърна в ума на Итковиан. Пред него се разстла пътят на жреца към измяната. Видя един млад послушник, с чисто сърце, обучен жестоко не в благочестие и вяра, а в циничните уроци на светските борби за власт. Страстта към власт и господство бе като змийско гнездо, несекваща надпревара между дребнави умове, с илюзорна награда. Живот сред студените зали на Хомота, опразнил жреческата душа. Егоизмът запълваше кухините от изгубената вяра, тормозен от страхове и ревност, за които единственият отговор бяха злодеянията. Нуждата да оцелееш превръщаше всяка добродетел в стока, с която може да се търгува.
Итковиан го разбираше, можеше да разбере всяка предприета стъпка, водеща неизбежно до предателството, всички сделки с човешки съдби, сключени с агентите на Панион Домин. И сред всичко това — съзнатото от Рат-Финир, че с деянията си е увил усойница около себе си и нейната целувка е гибелна. Тъй или иначе беше мъртъв, но твърде много се беше откъснал от вярата си, твърде далече бе отишъл, за да допусне, че някой ден ще може да се върне.
„Вече те разбирам, Рат-Финир, но разбирането не е синоним на оправданието. Справедливостта на наказанието ти е непоклатима. Затова трябваше да познаеш болката.“
„Да, Финир трябваше да те чака; нашият бог трябваше да приеме отсечените ти длани, за да може да те погледне след смъртта, да може да изрече словата, предназначени за теб и само за теб — словата, изписани върху кожата ти. Последното изкупление за престъпленията ти. Така трябваше да бъде.“
„Но Финир го няма.“
„А това, което сега те държи, има… други желания.“
„Сега аз му отричам правото да те владее…“
Душата на Рат-Финир изкрещя, опита се отново да се изтръгне. Врязвайки думи сред вихъра: „Итковиан! Недей! Остави ме с това, моля те. Не е за твоята душа — никога не съм го искал — моля те, Итковиан…“
Щит-наковалня стегна духовната си прегръдка и прекърши последните прегради. „Ничия скръб не мога да откажа, сър. Дори и вашата.“
Ала преградите, щом бъдат свалени, не избират какво да мине през тях.
Бурята, която порази Итковиан, го премаза. Болката беше толкова силна, че сякаш се превърна в някаква абстрактна сила, оживяла стихия, която сама беше изпълнена с паника и ужас. Той се разтвори за нея, остави се писъците й да го изпълнят.
На бойното поле, след като се усмири и последното сърце, остава болка. Затворена в пръстта и камъка, изпъната във въздуха от едно място към всяко друго, паяжина от памет, тръпнеща в безмълвна песен. Ала за него клетвата отхвърляше дара на безмълвието. Чуваше Итковиан тази песен. Изпълваше го изцяло. И той беше нейният контрапункт. Отговорът й.
„Вече те имам, Рат-Финир. Намерен си и ето, аз… отвръщам.“
Изведнъж, отвъд болката — взаимно усещане. Чуждо присъствие. Неимоверна сила. Не злокобна, но дълбоко… различна. И от това присъствие: прилив на смут, на терзание. Усилие да сътвори от нечакания дар на две смъртни длани… нещо красиво. Ала човешката плът не можеше да съдържа такъв дар.
Ужас сред бурята. Ужас… и скръб.
„А, дори и боговете плачели. Предай се тогава на моя дух. Ще поема и твоята болка.“
Чуждото присъствие се отдръпна, отвратено. Но вече беше късно. Прегръдката на Итковиан поднесе неизмеримия си дар…
… и бе погълната. Усети как собствената му душа се разпада… разкъсва се… прекалено бързо!
Под студените лица на боговете се таеше топлина. Ала това бе сляпа скръб, защото не боговете бяха неразгадаеми. Непонятни бяха смъртните. А колкото до боговете — те просто плащаха.
„Ние сме… колелото за изтезания, на което са разпънати те.“
После чувството заглъхна, напусна го с чуждия бог, успял да се изтръгне, остави го със смътното ехо от скръбта на някакъв далечен свят — свят със своите варварства, пластове и пластове дълга, изтерзана история. Заглъхна… и изчезна.
Оставяйки го с разкъсващо сърцето знание.
Нищожна милост. Огъваше се под болката на Рат-Финир и усилващия се напор на ужасната смърт на Капустан и прегръдката му ставаше все по-широка. Прииждащите от всички посоки души — ничия съдба не заслужаваше да бъде забравена, да остане непризната. Никого нямаше да върне. Десетки хиляди души, живот, преживян в болка, в загуба, в любов и в тъга, всеки водещ до… всеки яхнал спомена за своята агонизираща смърт. Желязо и огън, и дим, и срутващ се камък. Задушаваща прах. Спомени за жалкия, безсмислен край на хиляди и хиляди животи.
„Трябва да изкупя. Трябва да отвърна. На всяка смърт. Всяка смърт.“
Изгубил се беше сред бурята, прегръдката му не можеше да се затвори около неописуемия ужас, който го връхлиташе. Но продължаваше да се бори. Раздаваше покой. Изтръгваше травмата на болката, за да освободи душите и те да намерят пътя си… към нозете на безчетните богове, към Царството на самия Гугла или към самата Бездна. Неизбежния път. Да освободи душите, оковани в своята изтерзана смърт.
„Аз съм… Щитът-наковалня. За мен е това… да държа… да го удържа. Още… богове! Откупете ги и ги спасете! Това е моята задача. Сърцето ми се кълне — аз съм скиталецът сред мъртвите на бойното поле, аз съм носителят на мира, изкупителят на падналите. Аз съм утешителят на прекъснатия живот. Без мен смъртта е безсмислена, а отрицанието на смисъла й е най-голямото престъпление на света към собствените му чеда. Дръж се, Итковиан… дръж се здраво…“
Ала го нямаше бога, на когото да се опре, нямаше го здравото, непоклатимо присъствие, което да се отзове на собствената му нужда. Беше само една смъртна душа…
„И все пак не трябва да се предавам. Чуйте ме, богове! Може да не съм ваш. Но вашите паднали чеда са мои. Вижте какво се крие зад студеното ми лице. Гледайте!“
Сред площада, сред възцарилата се мъртвешка тишина, Паран и другите видяха как Итковиан бавно се смъкна на колене. С гниещия труп в ръцете. Самотната коленичила фигура сякаш обхващаше умората на целия свят, образ, който се жигоса в ума на капитана, образ, за който знаеше, че никога няма да го напусне.
От битките — от войните, — които още кипяха в душата на Щит-наковалня, външно не се виждаше нищо. След дълга пауза Итковиан посегна и отвърза шлема си, смъкна го и отдолу се показа плувналата в пот кожена подплата. Дългата му прогизнала от пот коса се беше полепила по челото и врата и скриваше лицето му. Той стоеше на колене, навел глава. Трупът в ръцете му се разсипваше на бяла пепел. Щит- наковалня не помръдваше.
Неравното повдигане и смъкване на гърдите му се забави.
И спря.
Сърцето на капитан Паран заби бясно, той притича, стисна Итковиан за раменете и го разтърси.
— Не, проклет да си! Не съм дошъл, за да видя това! Събуди се, кучи сине!
„… мир… имам ли те вече? Дарът ми… ах, това бреме…“
Главата на Щит-наковалня се отметна назад и той вдиша хрипливо.
„Утаява се… Каква тежест! Защо? Богове, всички вие гледахте. Безсмъртните ви очи бяха свидетели. Ала не се намесихте. Защо отхвърлихте вика ми за помощ? Защо?“
— Малът! — изрева малазанецът.
Лечителят затича напред, но очите на Итковиан се спряха върху Паран и той вдигна ръка.
— Не зная как — изхриптя гласът му, — но вие ме върнахте…
Паран се усмихна с усилие.
— Вие сте Щитът-наковалня.
— Да — прошепна Итковиан. „И Финир да ми прости дано, това, което направи, не беше милост…“ — Аз съм Щитът-наковалня.
— Усещам го във въздуха — каза Паран, взрян в очите му. — Той е… пречистен.
