— Е, в края на краищата нали той направи лабиринтите. Плуваме в безсмъртната му кръв — ние, маговете, и всеки друг, който прилага пътищата на магьосничеството, в това число и боговете. Твоите също, предполагам.
Стикснерът заподскача, пръстчетата от клонки се впиха в пожълтялата трева около главичката- жълъд.
— Никой не може да знае това! Никой! Ти… ти… как си могъл… ах! Паяжината! Паяжината на твоя проклет мозък!
— К’рул е по-зле и от Бърн, предвид това, което му е нанесъл Сакатият бог — отвърна Бързия Бен. — Тъй че ако аз съм се почувствал безпомощен, представи си как трябва да се чувства той. С което този фатализъм става малко по-понятен, не мислиш ли? И ако това не стига, последните оцелели Древни богове са живели дълго, много дълго под бремето на ужасни проклятия, нали? При всички тези обстоятелства кой не би се почувствал малко фаталистично?
— Кучи син си ти, смъртни! Заплетена и извратена твар! Гибелна клопка си ти! Махни се от очите ми, проклет да си!
Бързия Бен сви рамене.
— Твоите баргастки богове са неспособни да го продължат сами. Не и хвърляйки цялата си тежест зад мен, във всеки случай. Не става, Таламандас — те все още са бебета, захвърлени сами в леса. Не, Древните богове са минали в отбрана — опитаха се да се продължат сами, предполагам. Легендарната им надменност. Ала това не подейства. И сега си търсят съюзници.
— И така — продължи той, — кой се залови да те преобрази в нещо, което би могло да ме защити в лабиринтите? Гуглата например, предполагам. Пластове и пластове смърт, които да опазят душата ти. И твоите баргастки богове, разбира се. Срязали са обвързващите заклинания, ограничаващи силата ти. А и Финир ти е подхвърлил кокал, или Трийч, или който и да се е сврял там сега в онзи курник — можеш да ми подскажеш, ако ти хрумне нещо. Предполагам, че и Кралицата на сънищата се е намесила, като мост между теб и Спящата богиня, за да те превърне в единствения и надежден, може би, борец срещу отровата в кръвта й и в жилите на К’рул. Тъй че си готов да тръгнеш, но накъде? Как? И тук се намесвам аз. Как да стигна до толкова далече, Таламандас?
— Ние разчитаме на теб, Бен Адефон Делат — изръмжа стикснерът.
— Да направя какво?
— Каквото си решил сам! — изкрещя Таламандас. — И дано свърши работа!
Бързия Бен помълча дълго, след което се ухили на дребното създание.
Но не отвърна нищо и излезе от шатрата.
Стикснерът заситни след Бързия Бен, щом излезе от шатрата. Магът спря и се огледа. Това, което бе помислил за дъжд, всъщност се оказа вода, капеща от листата на един млад дъб — клоните му бяха провиснали над шатрата. Беше късен следобед и небето отгоре бе чисто.
Баргасткият стан се беше проснал във всички посоки. Навесите от плетена тръстика и кожи се издигаха над горската шума в основата на обрасъл с рехава гора склон точно зад магьосника, а пред него — на юг — се бяха скупчили кафеникави кръгли юрти. Разликата в стиловете показваше наличието на поне две племена. Разкаляните пътеки, кръстосващи из стана, гъмжаха от воини, много от които — ранени или понесли падналите си близки.
Бързия Бен се обърна към Таламандас.
— Къде са моите Мостоваци?
— Главно в Капустан, магьоснико, и все още са там. В Хомота най-вероятно.
— Влизали ли са в някаква битка?
— Само при Северната порта — за да пробият обсадата. Справили са се бързо. Между тях няма ранени, Бен Адефон Делат. Което прави племето ти уникално, нали?
— Така изглежда — промърмори Бързия Бен, загледан в събиращите се на групи воини из лагера. — Няма много дуели напоследък, както разбирам.
Стикснерът изсумтя.
— Точно така. Боговете ни поговориха с нашите шамани, а те на свой ред наложиха… наказание на клановите воини. Изглежда, Белоликите все още не са приключили с тези панионци… нито с вашата война, магьоснико.
Бързия Бен го погледна.
— Ще тръгнете ли на юг с нас, Таламандас?
— Да. Не е достатъчно да притъпиш меча — трябва да отсечем ръката, която го държи.
— Трябва да се свържа със своите… в армията на запад. Дали да опитам с лабиринт?
— Аз съм готов.
— Добре. Да си намерим някое уединено място.
На две левги западно от Капустан, в сенките в подножието на един широк склон, стегнатите редици на малазанската тежка пехота сплетоха щитовете и настъпиха. Пред тях закрачиха морски пехотинци, въоръжени с тежки арбалети, и засипаха с дъжд от метални стрели прииждащите срещу тях бетаклити, на по-малко от трийсет крачки разстояние.
Уискиджак наблюдаваше сцената през процепите на забралото на шлема си, спрял на билото на хълма, а конят му мяташе глава, надушил миризмата на кръв. Около него се бяха струпали адютанти и вестоносци.
Фланговата атака на Дужек срещу стрелковия полк на септарха буквално бе прекратила свистящия полет на стрелите от другия бряг на долината. Тежката пехота на Уискиджак беше поела огъня им, а това бе осигурило на тежката конница на Едноръкия време за щурм покрай северния склон. Ако стрелците на Панион притежаваха дисциплина — и компетентни командири, — щяха да успеят да обърнат строя си и да пуснат поне три залпа срещу връхлитащата конница, навярно достатъчно, за да отбият атаката. Но вместо това се бяха скупчили объркани, щом видяха приближаващите се от десния им фланг конници, след което се пръснаха и побягнаха. Последвала беше гонитба и пълен разгром.
Морските пехотинци се отдръпнаха по проходите през редиците на тежката пехота. Щяха отново да излязат на двете крила и да подновят огъня на арбалетите срещу вражеския фронт. Преди това обаче четири хиляди мълчаливи, облечени в тежки ризници и вдигнали щитовете ветерани се сблъскаха с бетаклитите. Порой летящи копия предшества щурма им, когато се оказаха едва на десетина крачки, назъбените остриета се врязаха в панионския фронт — тактика, присъща за Воинството на Едноръкия — и веднага след това острите мечове изсвистяха от ножниците. И малазанците се понесоха напред.
Фронтът на бетаклитите се огъна.
Тежката пехота на Уискиджак се престрои в движение в отделни клинове от по четири отделения и всеки от тях независимо от другите започна да се вбива дълбоко в панионските редици. Битката влезе в разгара си.
Подробностите, разгръщащи се пред очите на командира, следваха точно малазанската доктрина за полеви сражения, развита преди десетилетия от Дасем Ълтър. Сплелите щитове редици и карета бяха най- пригодни в отбранителни сражения. Когато трябваше да се предизвика хаос сред вражеските редици при настъпление обаче, се беше оказало, че малките, по-стегнати части действат най-добре. Последователното настъпление, което трябва да изтласка противника, често губеше инерцията си заради самата невъзможност да се влезе в бой с отстъпващия враг през осеяния с мъртви тела терен, а и заради необходимостта да се поддържат редиците стегнати. От друга страна, многобройните клинове от по четири отделения, от по трийсет и пет до четиридесет войника във всеки, отлагаха мига на отстъплението. Бягството ставаше по- трудно, комуникацията — проблематична, полезрението между групите войници често се губеше — никой не знаеше какво правят другите и пред лицето на тази несигурност те често се поколебаваха и побягваха. Имаше и друг избор, разбира се, и той беше да се бият, но за това беше необходима много специална войска, способна да поддържа дисциплина и приспособимост към подобни обстоятелства, а в такива случаи малазанските сили се придържаха към формацията „сплетени щитове“.
Бетаклитите, оказа се, не притежаваха нито едно от тези качества. За по-малко от минута дивизията им беше разбита. Цели роти, оказали се между стегнатите групи мълчаливи, сеещи смърт малазанци, захвърляха оръжията си.
