Тази част от битката беше свършила, заключи Уискиджак.
До него спря салтоански вестоносец.
— Сър! Нося ви вест от бойния главатар!
Уискиджак кимна.
— Баргастите от клана Илгрес и леките стрелци на ривите са разбили сиърдомините и урдоманите. В сражението, поне в началото, се е включил техен магически кадър, но Тайст Андий са ги ликвидирали. Бруд държи бойното поле на южния фланг.
— Добре — изсумтя Уискиджак. — Друго?
— Сър, един добре прицелен камък на прашка е дал трето око на септарх Кулпат — убил е кучия син на място. Пленили сме армейското му знаме, сър.
— Уведомете бойния главатар, че бетаклитите, беклитите, скаландите и ротите на десандиите са разбити. Ние държим центъра и севера. Попитайте бойния главатар какъв ще е следващият ни ход — съгледвачите ми съобщиха, че на половин левга източно са вдигнали лагер около двеста хиляди тенесковри. Доста са пострадали, разбира се, но все пак — потенциална неприятност. Същевременно — и в това двамата с Дужек сме съгласни — едно неоправдано клане на тези селяци не би ни въодушевило особено.
— Ще предам думите ви, командире. — Пратеникът отдаде чест, обърна коня и препусна на юг.
Пред Уискиджак изведнъж се разтвори черен процеп и подплаши коня му и хората наоколо. Животното изпръхтя, заби с копита и за малко не се изправи на задните си крака, но тихото ръмжене на ездача му го укроти. Свитата му също се справи.
Корлат се измъкна от лабиринта си. Черната й броня блестеше от капките кръв, но Уискиджак не забеляза рани по нея. Все пак…
— Ранена ли си?
Тя поклати глава.
— Някакъв нещастно панионско вещерче. Уискиджак, трябва да дойдеш с мен. Приключихте ли тук?
Той се намръщи. Мразеше да напуска битка — дори такава, която бързо стига до задоволителен край.
— Приемам, че е важно — достатъчно, за да рискуваш с лабиринта си — тъй че отговорът е „да“. Далече ли ще ходим?
— До командната шатра на Дужек.
— Да не е пострадал?
— Не. Всичко е наред, ветеране — отвърна му тя с лека усмивка. — Колко трябва да те чакам?
— Добре, добре — изръмжа той и се обърна към един офицер. — Барак, ти поемаш командването тук.
Младежът се ококори.
— Сър, но аз съм капитан…
— Ето ти шанс за повишение. Освен това аз съм сержант — най-малкото още щях да съм такъв, ако си взимах парите по ведомост от императрицата. Освен това си единственият офицер тук, на когото не се налага да се безпокои за ротата си.
— Но, сър, аз съм свързочникът на Дужек при Черните моранти…
— А те тук ли са?
— Ъъъ, не, сър.
— Тъй че престани да дрънкаш и се погрижи нещата тук да свършат добре, Барак.
— Слушам, сър.
Уискиджак се смъкна от седлото, връчи юздите на бойния кон на един от адютантите и отиде при Корлат. Потисна желанието си да я прегърне и се попритесни, като видя насмешливия блясък в очите й.
— Не пред войската, разбира се — промълви тя.
— Хайде, води.
Уискиджак беше пътувал през лабиринт само няколко пъти, но спомените му за тези пътувания не можеха да го подготвят за Куралд Галайн. Хванала го за ръка, Корлат го поведе в древното царство на Майката Тъма и макар да усещаше уверено стиснатите й около китката му пръсти, той вървеше слепешком.
Никаква светлина. Грапави каменни плочи под ботушите му, въздухът — съвсем неподвижен, нито по- студен, нито по-топъл от кожата му.
Теглеха го напред и ботушите му сякаш едва стъпваха по пода.
Внезапно появила се сива резка нарани очите му и Корлат до него изсъска:
— Дори и тук ни нападат — отровата на Сакатия бог се просмуква дълбоко, Уискиджак. Това никак не е добре.
— Не се съмнявам, че Аномандър Рейк е осъзнал заплахата, и ако е така, знаеш ли какво смята да направи по въпроса?
— Едно по едно, мили мой. Той е Рицарят на Мрак, Синът. Любимецът на Майката Тъма. Няма да се уплаши от такъв сблъсък.
— Не съм и допускал — кисело отвърна той. — Тогава какво чака?
— Ние, Тайст Андий, сме търпелив народ. Истинската мъдрост е в това да изчакаш подходящия момент. А когато той дойде и Рейк прецени, че е дошъл, ще реагира както подобава.
— Предполагам същото се отнася и за атаката на Лунния къс по Панион Домин.
— Да.
„И Рейк е успял някак да скрие една летяща крепост с размерите на планина…“
— Голяма е вярата, която храните към своя Господар, нали?
Усети по ръката й как сви рамене.
— Имам достатъчно основания да не мисля за „вяра“, що се отнася до моя Господар. Стига ми сигурността.
— Радвам се да го чуя. А аз стигам ли ти, Корлат?
— Хитрец. Отговорът на всеки подтекст на този въпрос е „да“. Искаш ли и аз да ти го задам?
— Не си длъжна.
— Тайст Андий или човеци, мъжете сте си едни и същи. Може би трябва да изтръгна думите ти насила все пак.
— Няма да ти е трудно. Отговорът ми е същият като твоя.
— И той е?
— Ами, всяка дума, която използва ти, разбира се.
Тя го сръга в ребрата и той изпъшка.
— Хайде стига. Пристигнахме.
Порталът се разтвори сред болезнена за очите му светлина — вътрешността на командната шатра на Дужек, загърната в сумрака на късния следобед. Пристъпиха вътре и лабиринтът безшумно се затвори зад тях.
— Ако всичко това беше само за да ме хванеш насаме…
— Богове, какво его! — Тя махна със свободната си ръка към призрачната фигура, започнала бавно да се очертава пред Уискиджак. Познато лице… което му се усмихна.
— Каква очарователна гледка — каза привидението и ги огледа. — Гуглата ми е свидетел, вече не помня кога за последен път съм имал жена.
— Дръж си езика, Бързак — изръмжа Уискиджак и издърпа ръката си от ръката на Корлат. — Много време мина, и изглеждаш ужасно.
— Е, благодаря, командире. Трябва да ти кажа, че още по-зле се чувствам. Но вече мога да вървя из лабиринтите си, защитен повече или по-малко от отровата на Падналия. Нося ти вести от Капустан искаш ли да ги чуеш, или не?
Уискиджак се ухили.
— Давай.
— Белоликите държат града.
