— За това се сетихме и сами, след като Туист ни донесе за успеха ви с баргастите и след като панионската армия налетя в скута ни.
— Чудесно. Е, щом сте се погрижили за въпросната армия, ще добавя само едно. Баргастите тръгнаха с нас. На юг. Тъй че ако с Дужек ви е трудно да се разбирате с Бруд, Каллор и компания — прощавай, Корлат — сега ще ви се наложи да се спогаждате и с Хъмбръл Тор.
Уискиджак изпъшка.
— Добре де, що за тип е той?
— Прекалено умен. Но поне обедини клановете е и съвсем наясно в каква каша се забърква.
— Радвам се, че поне един е наясно. Как са Паран и Мостоваците?
— Разправят, че са добре, макар че не съм ги виждал от доста време. Те са в Хомота — с Хъмбръл Тор и оцелелите защитници на града.
Уискиджак повдигна вежди.
— Има и оцелели?
— Да, така изглежда. Цивилни, още се крият в тунелите. И малко Сиви мечове. Не е за вярване, нали? Но не вярвам да са им останали много сили. Според това, което чух за улиците на Капустан… — Бързия Бен поклати глава. — Ще трябва да го видиш, за да повярваш. Както и аз де, и точно това се каня да направя, ако разрешиш.
— Надявам се да се пазиш.
Магьосникът се усмихна.
— Никой няма да ме види, освен ако аз не поискам, сър. Кога очаквате да стигнете до Капустан?
Уискиджак сви рамене.
— Трябва най-напред да се оправим с тенесковрите. Може да се окаже сложно.
Бързия Бен присви очи.
— Не се каните да преговаряте с тях, нали?
— Защо не? По-добре е от клането, маг.
— Уискиджак, баргастите се връщат с едни истории… за случилото се в Капустан, какво са правили тенесковрите със защитниците. Имат си водач, тия тенесковри, някой си Анастер, Първото чедо на мъртвото семе. Според последния слух той лично одрал принц Джеларкан, а после го поднесъл като главно блюдо на пиршество — в тронната зала на самия принц.
Корлат изсъска.
Уискиджак се намръщи.
— Ако такива престъпления наистина могат да бъдат вменени на Анастер — или на който и да било от тенесковрите, — тогава ще се приложи военният закон на Малазан.
— Обикновената екзекуция ще е проява на милост, отказана на жертвите им.
— В такъв случай ще са щастливи, ако ги плени Воинството на Едноръкия, а не някой друг.
Бързия Бен все още изглеждаше обезпокоен.
— А оцелелите граждани на Капустан, защитниците и жреците в Хомота — те няма ли да имат думата за съдбата на пленниците? Сър, чакат ни тревожни времена.
— Благодаря за предупреждението, маг.
Бързия Бен сви рамене и въздъхна.
— До скоро виждане в Капустан, Уискиджак.
— Хайде.
Привидението изчезна.
Корлат се обърна към командира.
— Военният закон на Малазан?
Той я погледна учудено.
— Усещането ми за Каладън Бруд е, че не е отмъстителен тип. Сблъсък ли очакваш?
— Зная какъв ще е съветът на Каллор. — В тона й се прокрадна напрегната нотка.
— Аз също, но не смятам, че бойният главатар е склонен да го слуша. Гуглата ми е свидетел, досега не го е слушал.
— Още не сме видели Капустан.
Той издиша бавно и смъкна ръкавиците си.
— На ужасите да отвърнем подобаващо.
— Неписан закон — промълви тя. — Древен закон.
— Не се придържам към него — изръмжа Уискиджак. — Така ставаме не по-добри от тях. Дори една обикновена екзекуция… — Погледна я в очите. — Над двеста хиляди гладуващи селяци. Дали ще ни стоят кротко като овце? Едва ли. А като пленници? Няма да можем да ги изхраним, дори ако опитаме, нито имаме достатъчно войници, които да заделим, за да ги пазят.
Очите на Корлат бавно се разшириха.
— Предлагаш да ги оставим, така ли?
„Води ме нанякъде. Долових намеци и преди. Шепот на скрития клин, готов да се забие помежду ни.“
— Не всички. Ще вземем водачите им. Този Анастер и офицерите му — ако има такива. Ако тенесковрите са тръгнали по пътя на зверството, значи ги е повел Първото чедо. — Поклати глава. — Но истинският престъпник ни очаква в сърцето на самия Домин. Пророкът. Той е принудил следовниците си да озвереят от глад и да стигнат до канибализъм, до безумие. Иска да унищожи своя народ. Така бихме екзекутирали жертвите — неговите жертви.
Тайст Андий се намръщи.
— По тази логика би трябвало да оправдаем и армиите на Панион, Уискиджак.
Малазанецът я погледна твърдо.
— Нашият враг е Пророкът. Двамата с Дужек сме единодушни в това — не сме дошли тук, за да унищожим цял народ. С армиите, които ни пречат да стигнем до Пророка, ще се справим. Ефикасно. Възмездието и мъстта са отвличане.
— А освобождението? А завладените градове…
— Това е покрай другото, Корлат. Изненадан съм, че си толкова объркана. Бруд гледа на въпроса по същия начин — още при първите преговори, когато беше обсъдена тактиката. Удряме в сърцето…
— Изглежда, не си разбрал, Уискиджак. Вече повече от десетилетие бойният главатар води война за освобождение — от ненаситния глад на вашата Малазанска империя. Сега Каладън Бруд е насочил погледа си към друг — нов — враг, но войната е същата. Бруд е тук, за да освободи панионците…
— Дъх на Гуглата! Не можеш да освободиш хора от самите тях!
— Той иска да ги освободи от властта на Пророка.
— А кой е издигнал Пророка до сегашната му власт?
— И все пак ти говориш за оправдаване на простолюдието, дори на войниците в армиите на Панион, Уискиджак. И точно това ме смущава.
„Не съвсем.“
— Тук става дума за смесване на цели, Корлат. Нито аз, нито Дужек ще приемем доброволно ролята на съдия и екзекутор — ако победим. Нито сме тук, за да кърпим парчетата за панионците. Това трябва да си го свършат те. Такава отговорност би ни превърнала в администратори, а за да администрираш, трябва да окупираш.
Тя се изсмя грубо.
— А не е ли точно това малазанският стил, Уискиджак?
— Това не е малазанска война!
— Нима? Сигурен ли си?
Той я изгледа с присвити очи.
— Какво искаш да кажеш? Ние сме извън закона, жено. Воинството на Едноръкия е… — Изведнъж замълча, забелязал колко твърд е станал погледът й, и осъзна — много късно, — че току-що се е провалил в едно изпитание. И с този провал беше свършило доверието, покълнало между тях. „Проклятие, сам си го натресох, като последния глупак.“
А тя се усмихна, и тази усмивка бе изпълнена с болка и съжаление.
