— Дужек идва. Можеш да останеш да го изчакаш.
После се обърна и тръгна към изхода.
Уискиджак я изгледа тъжно, а когато излезе, хвърли ръкавиците си на масата с карти и седна на нара на Дужек. „Трябваше ли да ти го кажа, Корлат? Истината? Че до гърлата ни е притиснат нож. И че ръката, която го държи — от името на императрица Ласийн — е в същия този лагер и е била тук от самото начало.“
Чу тътен на конски копита — спря пред шатрата. След миг Дужек Едноръкия влезе, целият в прах.
— А, тъкмо се чудех дали ще…
— Бруд знае — прекъсна го хрипливо Уискиджак.
Дужек спря.
— Знае, така ли? И какво по-точно е разбрал?
— Че не сме толкова извън закона, колкото се представяме.
— Нещо повече?
— Това не е ли достатъчно, Дужек?
Върховният юмрук закрачи към страничната маса със стомната с пиво. Отпуши я и напълни догоре двете халби.
— Има… смекчаващи обстоятелства…
— От значение само за нас. За нас двамата…
— И за армията ни…
— Войниците вярват, че са осъдени на смърт в империята, Дужек. Отново превърнати в жертви. Не, този път сме само ти и аз.
Дужек пресуши халбата наведнъж и я напълни отново. После каза:
— Да не би да предлагаш да кажем всичко на Бруд и Корлат? С надеждата, че ще измислят как да излезем от… затруднението?
— Не знам… не и ако се надяваме да ни оправдаят, че сме поддържали тази измама през цялото време. Подобен мотив не би ме устроил никак, дори да е очевидно неверен. А външно…
— Ще изглежда точно така, да. „Лъгахме ви през цялото време, за да си спасим главите. Но след като вече го знаете, ще ви го кажем…“ Богове, оскърбително е дори за мен, а го казвам аз. Ясно. Съюзът е в опасност…
Тропот пред входа на шатрата и след него се появи Артантос.
— Моля за извинение, господа — заяви той и ги изгледа хладно. — Бруд ви призовава на съвет.
„Ех, знаменосецо. Пристигаш тъкмо навреме.“
Уискиджак взе халбата си, пресуши я, обърна се към Дужек и кимна. Върховният юмрук въздъхна.
— Водете, Артантос. Идваме.
Станът изглеждаше необичайно тих. Мхаби не бе осъзнала досега колко утешително е присъствието на войската в поход. Сега бяха останали само старци, деца и няколкостотин души от малазанския ариергард. Нямаше представа как продължава битката; тъй или иначе, смъртта щеше да се усети. Траурни ридания сред риви и баргасти, жални гласове, извисяващи се в мрака.
„Всяка победа е илюзия. Във всичко.“
Всяка нощ бягаше в сънищата си. Бягаше и все я хващаха, за да се събуди. Изведнъж, откъсната сякаш. Съсухреното й тяло трепереше, болката изпълваше ставите й. Уж спасение, но всъщност сменяше един кошмар с друг.
„Илюзия. Във всичко.“
Този фургон се бе превърнал в целия й свят, в някаква пародия на светилище, появяващо се всеки път и неизменно, щом свършеше сънят. Увитите около нея груби вълнени одеяла и кожи бяха гледката й, смътният терен с кафяви гънки, странно подобен на онова, което бе виждала в хватката на дракона, щом немрящият звяр полетеше високо над тундрата в съня й, стаил ехото на свободата, която бе изпитала, ехо, чиято подигравка я нараняваше още по-болезнено.
От двете й страни минаваха дъските на страниците. Чворестите им грубовати шарки й бяха станали интимно познати. Далече на север, спомняше си тя, сред натийците, мъртвите ги погребваха в дървени сандъци. Обичаят се бе породил преди много поколения, възникнал бе от още по-древната практика да се поставят телата в кухи дървени стволове. След това заравяха сандъците, защото дървото се ражда от пръст и в пръстта трябва да се върне. Съсъд на живот, вече превърнал се в съсъд на смърт. Мхаби си представяше, че ако някой мъртъв натиец би могъл да вижда няколко мига преди капакът да се сниши и тъмнината да погълне всичко, то гледката щеше да е като нейната.
Лежаща в сандъка, неспособна да помръдне и очакваща да затворят капака. Напълно безполезно тяло, в очакване на мрака.
Но краят нямаше да дойде. Не и за нея. Пазеха я от него. Играеха със своите заблуди за милост и състрадание. Двамата дару, които я хранеха, жената риви, която я почистваше и умиваше, и вчесваше рехавите останки от косата й. Жестове на злоба. Непрекъснато отигравани сцени на изтезание.
Сега жената риви седеше над нея, дърпаше костения гребен през косата на мхаби и тананикаше някаква детска песничка. Жена, която мхаби познаваше от другия си живот. Стара й се беше струвала тогава, нещастна жена, ритната по главата от един бедерин и живееща оттогава в един свой простичък свят.
„Мислех си, че е прост. Но и това е било поредната илюзия. Не, тя живее сред непознати, сред неща, които не може да разбере. В свят на ужас. Пее, за да избяга от страха на своето невежество. Заема се с разни неща, за да не й остава време да помисли за него.“
„Преди я бях търсила, тази жена беше помагала да се приготвят телата за погребение. Та нали духовете вършат своето чрез такива вдетинени възрастни. Чрез нея духовете могат да се приближат до падналите, да ги утешат и да ги отведат в света на предците.“
Не можеше да е друго освен злост, заключи мхаби, да поставят при нея точно тази жена. Тя сигурно дори не съзнаваше, че предметът на грижите й все още е жив. Жената никога не срещаше погледа й. Разбирането отдавна я бе напуснало — след ритника на бедерина.
Гребенът чешеше напред и назад, напред и назад. Песента се въртеше отначало, и пак.
„Духове долни, бих предпочела твоя ужас пред неизвестното. По-скоро това, отколкото да знам за измяната на дъщеря ми — вълците, които тя изпрати след мен, за да ме гонят в сънищата ми. Вълците, които са нейният глад. Гладът, който вече ме погълна млада и сега търси още. Сякаш е останало нещо. Нима ще бъда само храна за избуяващия живот на дъщеря ми? Последният къс месо, майка, сведена до средство за препитание.“
„Ех, Силвърфокс, дали си като всяка друга дъщеря? Дали аз съм като всяка друга майка? Нямаше ритуали, които да отделят твоя живот от моя — забравили сме смисъла зад обичаите на ривите, истинските причини за тези ритуали. Аз давам. А ти сучеш, жадно и настойчиво. И така не можем да се разделим, притеглени сме една към друга, ти и аз.“
„Да носиш дете означава да се състарят костите ти. Да се изтощи кръвта ти. Да се изпъне кожа и плът. Раждането разцепва жената на две, разкъсва едно същество в смъртна агония. Отделя младо от старо. А детето се нуждае, и майката дава.“
„Така и не те отбих, Силвърфокс. Всъщност ти така и не напусна утробата ми. Ти, дъще, изсмукваш много повече от мляко.“
„Дайте ми жадувания край, духове. Тази пародия на майчинство е твърде непоносима за мен. Откъснете ме от дъщеря ми. Заради нея. Млякото ми се превръща в отрова. Нищо друго не усещам освен жлъч, нищо друго не е останало у мен. А си оставам млада жена в това състарено тяло…“
Гребенът захапа, дръпна главата й назад. Мхаби изсъска от болка и погледна с гняв жената над себе си. Сърцето й изведнъж подскочи.
Погледите им се срещнаха.
Жената, която не гледаше никого, гледаше нея.
„Аз, млада жена в тяло на старица. Тя, дете в тяло на жена…“
Два затвора, отразили се съвършено един в друг.
Два срещнати погледа.
