— Нали точно това казваме…
— Чувам го за пръв път, Каллор. Склонността ти към повторения е досадна. Току-що описах само едно… извинение. Едно основание. Но вие, изглежда, сте позволили това основание да надделее над всички други, докато за мен то е най-малко важното. — Отпи от виното, преди да продължи. — Но да се задържим за момент на темата. Ужас и гнет, това е лицето на Панион Домин. Помислете, ако обичате, за онези градове и територии на Дженабакъз, които сега са под малазанска власт. Ужас? Не повече от онова, което смъртните изпитват ежедневно в нормалния си живот. Гнет? Всяко управление се нуждае от закони, а доколкото мога да съдя, малазанските закони са, ако не друго, то поне най-малко потисническите от законите на всички империи, които съм познавал.
— Така — продължи той. — Пророкът е свален, мястото му заема Върховен юмрук в малазански стил. Резултатът? Мир, възстановяване, законност, ред. — Огледа ги мълчаливо, след което бавно вдигна едната си вежда. — Преди петнайсет години Дженабарис беше една гноясала рана на северозападното крайбрежие, а Натилог беше още по-зле. А сега, под малазанско управление? Започнаха да съперничат на самия Даруджистан. Ако наистина желаете най-доброто на обикновените граждани на Панион, защо не приемете с охота властта на императрицата?
Изчака, но никой не каза нищо.
— Вместо това Дужек и Уискиджак са принудени да влязат в сложна шарада, за да ни спечелят за съюзници. Те са войници, ако не сте забравили. Войниците получават заповеди. Ако не им харесат, толкова по-зле. Ако това означава фалшиво обявяване извън закона — без да се позволи всеки редник в армията да узнае тайната и по този начин да се премахне възможността тя изобщо да остане тайна, — тогава един добър войник стиска зъби и продължава… Истината е проста — поне за мен. Бруд, ние с теб сме се борили с малазанците като истински освободители. Без да искаме пари или земя. Мотивите ни не са ясни и на самите нас — представи си как трябва да изглеждат те за императрицата? Необясними. Ние, погледнато отстрани, сме се обвързали с възвишени идеали, с едва ли не дръзки идеи за жертвоготовност. Ние сме нейният враг и аз не мисля, че тя дори знае защо.
— Тия ми ги пей на Бездната — изръмжа Каллор. — В нейната империя не би могло да има място за нас — за никой от нас.
— Това изненадва ли те? — попита Рейк. — Ние не можем да търпим контрол. Голата истина е, че ние се борим за собствената си свобода. Без граници за Лунния къс. Без световен мир, който ще направи военните главатари и пълководците, и наемническите отряди старомодни. Борим се срещу налагането на ред и срещу железния юмрук, който стои зад него, защото няма да се покорим на онези, които размахват юмрука.
— Никога — изръмжа Бруд.
— Точно така. Защо тогава недоволствате, че императрицата е проявила това желание и е поела съпътстващите го отговорности?
Корлат беше вперила поглед в своя господар. За пореден път смаяна, за пореден път — обзета от благоговеен трепет. „Драконовата кръв в жилите му. Той не мисли като нас. От кръвта ли е това? Или от нещо друго?“ Нямаше отговор, непонятен й беше мъжът, когото следваше. Изведнъж я обля вълна на гордост. „Той е Синът на Тъмата. Господарят, пред когото се струва да се закълнеш във вярност — единственият може би. За мен. За Тайст Андий.“
Каладън Бруд отрони тежка въздишка.
— Я сипи още по едно, проклет да си.
— Ще оставя отвращението си настрана — рече Каллор и се надигна от стола. Дългата му ризница издрънча. — Поставям въпрос, който съвсем маргинално е свързан с казаното дотук. Капустан е прочистен. Пред нас е реката. На юг от нея — три града, които чакат да се тръгне към тях. За да стане това методично, като една армия ще се затрудним и забавим сериозно. Сетта, в частност, не е на пътя ни към Корал. Следователно армията трябва да се раздели на две, като се събере отново на юг от Лест и Сетта, може би при Маврик, преди да ударим по Корал. Въпросът: по какъв принцип да се разделим?
— Сериозна тема — промърмори Рейк. — Подходяща за предстоящото съвещание.
— И нищо друго, м-да — избоботи Каладън Бруд. — Няма ли да се изненадат?
„И още как.“ В мислите на Корлат се прокрадна съжаление. „На всичко отгоре постъпих несправедливо с Уискиджак. Дано да не е твърде късно да се поправят нещата. Не е хубаво за една Тайст Андий да бърза с преценките. Мисълта ми се бе замъглила. Замъглила? Не, беше по-скоро буря. На чувства, родени от жажда и от любов. Можеш ли да ми простиш, Уискиджак?“
Платнището на входа се отмести и двамата малазански командири влязоха, със знаменосеца Артантос по петите им. Лицето на Дужек беше мрачно.
— Извинете ни за забавянето — изръмжа той. — Току-що ме уведомиха, че тенесковрите са тръгнали. Право срещу нас.
Корлат потърси погледа на Уискиджак, но той гледаше бойния главатар. И каза:
— Очаквайте ново сражение призори. Кърваво.
— Това го оставете на мен — провлече Аномандър Рейк.
Гласът му изненада Уискиджак.
— Простете. Не ви видях. Боя се, че бях леко… разтревожен.
— Предлагате да изпратите своите Тайст Андий срещу тенесковрите ли? — попита Дужек.
— Едва ли — отвърна Рейк. — Решил съм да ги побъркам от страх. Лично.
За миг всички се смълчаха, после Каладън Бруд зарови в един сандък за още чаши.
— Имаме да обсъдим друга тема, Върховен юмрук.
— Така и предполагах.
Старецът определено изглеждаше зле, а Уискиджак беше почервенял.
Бойният главатар напълни чашите с вино и махна с ръка.
— Моля, подкрепете се. Каллор изтъкна един висящ проблем с разположението на войските ни.
„О, забавляват се кучите му синове. Стига.“ Корлат проговори:
— Върховен юмрук, на юг ни чакат три града. Лест и Сетта трябва да се завземат едновременно, ако е възможно, след което силите ни да се свържат отново при Маврик, преди да се продължи към Корал. Бихме искали да обсъдим с вас как да разделим армиите.
Очите на Уискиджак уловиха нейните. Отвърна му с полуусмивка. В отговор той се намръщи.
— Аха — каза след малко Дужек. Взе чашата си и седна на походния стол. — Добре.
Уискиджак се покашля и заговори:
— Разделянето, поне първоначално, изглежда съвсем очевидно. Воинството на Едноръкия на югозапад, към Сетта — което ще възстанови връзката ни с Черните моранти, в момента на позиция в Планината на привидението. Бойният главатар и неговите сили продължават право на юг към Лест. След като вземем Сетта, цепим към изворите на река Маврик, после тръгваме по течението на юг, до самия Маврик. Вие вероятно ще сте пристигнали там първи, но това не е особено проблематично.
— Съгласен — кимна Бруд.
— Казах „първоначално“, уви — продължи Уискиджак.
Останалите се обърнаха към него.
Той сви рамене.
— Белоликите баргасти се включват в кампанията. Трябва също така да помислим за оцелелите части на защитниците на Капустан — те също може да проявят желание да ни придружат. Най-сетне изниква въпросът за Силвърфокс и нейните Т’лан Имасс.
— Ако допуснем тая кучка и нейните Т’лан Имасс в тази война — изръмжа Каллор, — ще загубим всякаква надежда да я водим ние.
Уискиджак изгледа накриво древния воин.
— Маниащината ви е изключителна, Каллор. Извратила ви е ума…
— А чувствата са изкривили вашия. Може би ще дойде все пак ден да подложим решимостта си на взаимно изпитание…
— Стига — намеси се Бруд. — Изглежда, това съвещание ще трябва да се отсрочи. Можем да се съберем отново в присъствието на всички командири. — Бойният главатар се обърна към Рейк. — Как е Лунният къс?
