Бързия Бен отвори лабиринта, дръпна го здраво и го стегна около себе си. Магията го погълна в сенките си. Таламандас се изкиска и приближи.
— Тоя път да кацна на рамото ти, а?
— Ако настояваш — избоботи магьосникът.
— Не ми оставяш голям избор. Да контролираш лабиринт, като го търкаляш отпред и го замиташ отзад, може да показва майсторството ти, но така не ми остава никакво място за маневриране. Макар че защо точно сега трябва да се занимаваме с лабиринти, изобщо не разбирам.
— Щото ми трябва практика. Освен това мразя да ме забелязват. — Бързия Бен махна с ръка. — Хайде, на борда.
Стикснерът се покатери по крака на магьосника, опря крачетата си от вързани клонки на колана му и се издърпа нагоре по ризата му. Тежестта, след като Таламандас се разположи на рамото му, беше несъществена. Пръстчетата от сухи вейки се стегнаха на яката му.
— Ще изтърпя още едно-две търкаляния, но да не ти стане навик.
Бързия Бен тръгна напред и се шмугна през процепа в стената. Светлината на пламъците разсичаше сенките и очертаваше контура на тялото му. Той се съсредоточи да се слее със заобикалящото го.
Пламъци, пушек и пепел. Смътни стонове от рухналите сгради; на няколко улици встрани — траурната песен на баргасти.
— Всички панионци са се махнали — прошепна в ухото му Таламандас. — Защо трябва да се крием?
— В природата ми е. Предпазливостта ме пази жив. Млъкни вече.
Навлезе в улица, обкръжена от имения на дару. Докато другите булеварди разкриваха положените от племената на Белоликите да разчистят телата усилия, тук това не бе направено. Панионски войници лежаха на купове, струпани главно около едно от именията, чиято почерняла порта зееше като паст, обрамчена със засъхнала кръв. Тъмни вкочанени фигури стояха на страж покрай нея, явно кацнали на нещо като парапет зад стената.
Присвит в подножието на една сграда на шейсет крачки оттам, Бързия Бен огледа сцената. Във въздуха все още се долавяше горчивият дъх на магия. Таламандас на рамото му изсъска:
— Некромантите! Ония, дето ме откъснаха от гробницата ми!
— Мислех, че вече няма защо да се боиш от тях — промърмори Бързия Бен.
— Не се боя, но това не може да намали омразата и отвращението ми.
— Толкова по-зле, защото искам да поговоря с тях.
— Защо?
— За да им взема мярката, за какво друго?
— Идиотизъм. Каквото и да са, не е добро.
— А аз? Остави ме да помисля.
— Никога няма да минеш покрай тия немрящи стражи.
— Когато кажа „остави ме да помисля“, имам предвид да млъкнеш.
Таламандас изръмжа недоволно, намести се на рамото му и замълча.
— За това ще ни трябва друг лабиринт — най-сетне каза магьосникът. — Изборът е: на Гуглата или Ейрал Гамелон…
— Ейрал какво? Не съм го чувал…
— Демоничен. Повечето вещери, които призовават демони, отварят пътека към Гамелон — въпреки че вероятно самите те не го знаят, във всеки случай не и името. Вярно, човек може да намери демони и в други лабиринти — апторианите на Сянка например. Но Корвалахрай и Галайн, любимите на империята, са от Гамелон. Все едно, ако инстинктите не ме лъжат, в това имение са представени два вида некромантика — ти каза, че са били двама, нали?
— Да. И два вида лудост.
— Интересно звучи.
— Това е прищявка! Нищо ли не си научил от многото си души, магьоснико? Прищевките са гибелни. Направи нещо не с разум, а от любопитство, и то те стиска за гърлото като вълча челюст. А дори да успееш да се измъкнеш, ще те гони. Вечно.
— Много говориш, стикснер. Взел съм си решението. Време е да тръгваме. — Разгъна лабиринта на Рашан около себе си и пристъпи напред.
— Пепел в урната! — изсъска Таламандас.
— Да, на самата Гугла. Доволен ли си от тази фамилиарност? Тя е по-безопасният избор, тъй като Гуглата те е благословил, нали?
— Не съм доволен.
Не беше много изненадващо, след като Бързия Бен огледа трансформацията наоколо. Смъртта тичаше като обезумяла в този град. Души изпълваха улиците, затворени в цикъла на последните си мигове живот. Въздухът беше пълен с писъци, с плач, със звънтене на мечове, с грохота на рухващи камъни и задушаващ дим. Застлани под всичко това бяха безброй други смърти — улегналите пластове, като от стари лавини, навсякъде, където се събират човешки същества. Поколения след поколения.
Но Бързия Бен бавно осъзна, че този разбушувал се пожар е само ехо, че самите души са призрачни.
— Богове подземни — промърмори той, внезапно осенен. — Та това е само спомен — онова, което са побрали в себе си камъните и улиците, спомените на самия въздух. Душите… те всички са минали през Портата на Гуглата…
Таламандас седеше неподвижен на рамото му.
— Казваш истината, магьоснико — промълви той. — Какво се е случило тук? Кой е прибрал всички тези мъртви?
— Прибрани са, да. Под крило. Били са благословени, от първия до последния, болката им е свършила. Дали не е работа на Съвета на маската?
Стикснерът изсумтя.
— Ония глупци? Едва ли.
Бързия Бен въздъхна.
— Капустан може и да се съвземе, в края на краищата. Не мислех, че ще е възможно. Е, ще влизаме ли сред тези призраци?
— Трябва ли?
Без да отговори, Бързия Бен закрачи напред. Немрящите стражи — сиърдомини и урдомани — бяха като тъмни петна, зацапали лабиринта на Гуглата. Ала бяха слепи за присъствието му в селението, където вървеше сега. От двамата некроманти вътре единият вече беше отхвърлен.
Единственият оставащ риск беше дали другият — призоваващият — е освободил някакви демони, за да укрепи защитата на имението.
Бързия Бен мина през портала. Дворът пред него се оказа чист, макар че тук-там по каменните плочи беше полепнала съсирена кръв.
Пръстчетата-вейки се вкопчиха в рамото му.
— Надушвам…
Демонът сиринт клечеше пред вратите на къщата, загърнат в сянката на каменната фасада. Чудовището изгрухтя и надигна туловището си над стълбището. Покрит с нагъната жабешка кожа, с плоски стъпала, с широка ниска глава, повечето челюсти и зъби, сиринтът надвишаваше на ръст и най-големия бик бедерин. На къси отскоци обаче можеше да е бърз като мълния.
А само няколко къси отскока и щеше да се добере до Бързия Бен и Таламандас.
Стикснерът писна.
Бързия Бен скочи ловко встрани, докато разгръщаше нов лабиринт, напластен върху този на Гуглата. Крачка заднешком го вкара в новия лабиринт, където зноят течеше като втечнен и кехлибарена светлина пронизваше въздуха.
Сиринтът зави и се пльосна по корем в Ейрал Гамелон.
Бързия Бен заситни навътре в демонския лабиринт.
Сиринтът изхленчи и се опита да го последва, но беше спрян от видимия вече нашийник и верига, водеща, знаеше Бързия Бен, чак до обвързващия кръг, сътворен от призоваващия вещер, оковал
