съществото.
— Жалко, приятелю — каза магьосникът на циврещия демон. — Да вземем да се спазарим, а, сиринт? Аз чупя веригата, ти отиваш да намериш любимите си. И мир помежду ни.
Съществото остана съвсем неподвижно. Отпуснатите клепачи се вдигнаха и се видяха големи светещи очи. В смъртното селение, което току-що бяха напуснали, те горяха като огън. Тук, в Ейрал Гамелон, изглеждаха почти хрисими.
„Почти. Не се заблуждавай, Бързак. Това нещо може да те сдъвче на една хапка.“
— Е?
Сиринтът се хлъзна встрани и изпъна врат.
От нашийника и веригата сияеше магия, желязото беше отрупано с всечени глифове.
— Ще трябва да поразгледам отблизо — каза Бързия Бен на демона. — Знай, че с нас остава лабиринтът на Гуглата…
— Никак не е добре! — изсъска Таламандас. — Ония немрящи стражи ни видяха!
— Имаме още малко време — отвърна Бързия Бен. — Ако млъкнеш де. Сиринт, ако ме нападнеш, когато се приближа, ще ти покажа още една верига на врата ти — на Гуглата. Умрял, ама не умрял, ей така — ни тук, ни там. Завинаги. Разбра ли ме?
Съществото отново изхленчи, но не помръдна.
— Е, добре.
— Глупак…
Бързия Бен махна пренебрежително с ръка на стикснера и пристъпи до огромния демон. Знаеше, че ужасната глава може да се обърне бързо като мълния, челюстите й де се отворят и да глътнат — главата му, раменете с Таламандас включително — и торса, чак до бедрата.
Огледа замислено глифовете и изсумтя.
— Добра изработка, няма спор. Ключът обаче за счупването на тези брънки е в разплитането само на една нишка. Предизвикателството е в това да намериш вярната…
— Ще побързаш ли! Немрящите идват!
— Един момент. — Бързия Бен се наведе и примижа над знаците. — Любопитно. Това писмо е корлерли. Висш корлерли, не се е срещал от столетия. Е, значи е лесно. — Пресегна се, измърмори няколко думи и драсна един глиф с нокътя на палеца си. — Значи, като променим смисъла… — Бързия Бен стисна веригата от двете страни на драснатия глиф и дръпна.
Брънката изпращя.
Сиринтът залитна напред, обърна се рязко и разтвори паст.
Таламандас изпищя.
Бързия Бен вече беше във въздуха, през портала на лабиринта, обратно в този на Гуглата, където сви рамо да посрещне плочите, превъртя се и се надигна — с Таламандас все така впит в туниката му. И тогава магьосникът замръзна.
Бяха обкръжени от тъмни фигури, вече вкочанени, след като плячката им се оказа невидима.
Таламандас благоразумно си замълча. Все така приведен, Бързия Бен бавно и тихо запристъпва между двама от немрящите стражи, после бързо заситни и се приближи до двойната врата.
— Богове — простена стикснерът, — защо го правим всичко това?
— Щото е забавно!
Вратата не беше заключена.
Бързия Бен се шмугна през нея и я затръшна зад себе си. Тихото изщракване на бравата му се стори прекалено шумно.
— Е, а сега кой лабиринт? — изпъшка Таламандас.
— А, дали пък не долавям, че влизаш в духа на нещата?
— Не избра най-подходящите думи, смъртни.
Усмихнат, Бързия Бен затвори лабиринта на Гуглата. „Би трябвало да е ясно защо го правя, стикснер. Твърде дълго бях останал без лабиринти. Трябва ми практика. Освен това трябва да разбера колко си ефикасен. Дотук — добре. Отровата стои настрана, не може да се изсипе върху мен. Доволен съм.“ Отиде до най-близката стена и опря дланите си в студения камък.
Таламандас се изкиска.
— Д’рисс. Пътят на Камъка. Хитро копеле.
Бързия Бен отвори лабиринта и се хлъзна през стената. Никак не беше лесно. През самите камъни се минаваше с лекота — съпротивата им не беше по-голяма от тази на вода, — но хоросанът не беше толкова податлив, дърпаше го като нишки на много здрава паяжина. Още по-лошото беше, че стените се оказаха тънки, принудиха го да кривне на една страна.
Тръгна през стената от стая на стая, провираше се все по-навътре. Архитектурата на Дару беше предвидима и симетрична. Главното помещение на приземния етаж щеше да е в центъра. Горните етажи бяха по-проблематични, но в повечето случаи главната зала на долния етаж щеше да е сводеста, избутвайки настрана горните стаи на сградата.
Стаите се виждаха, но смътно. Грапаво, сивкаво, мебелировката — замъглена и неразличима. „Камъкът познава кръвта, ала не може да я държи. Камъкът копнее за живот, но може само да му подражава.“ Думите бяха древни, на някакъв зидар и скулптор, живял в Унта преди столетия. Съвсем подходящи, когато си тръгнал по Пътя на Камъка. Когато си в плътта на Спящата богиня.
Бързия Бен се хлъзна на поредния ъгъл и едва сега успя да зърне главната зала.
На нещо като диван, близо до камината, се беше изтегнал човек. Като че ли четеше книга. Друг мъж подклаждаше смътно розовите пламъци и мърмореше под нос. По полицата крачеше птица, врана може би, или гарван.
Мъжът на дивана говореше, докато прелистваше пергаментовите страници на книгата си, думите му стигаха приглушено и накъсано през камъка.
— Като приключиш тук, Емансипор, върни стражите на позициите им на стената. Да ги поставиш сред двора с лице навътре към нищото е белег за глупост. Такава сцена едва ли би вдъхнала страх у потенциални натрапници.
— Ако нямате нищо против, господарю — отвърна Емансипор, докато се надигаше и изтупваше саждите от ръцете си, — щом имаме нежелани гости, не трябва ли да направим нещо по въпроса?
— Колкото и да не обичам да губя демоните си, скъпи прислужнико, не приемам, че всички посетители непременно са злонамерени. Разкарването на моя сиринт несъмнено беше единствената налична възможност, но при все това беше доста рисковано начинание. Веригата е само половината от механизма, разбира се; заповедите по нашийника не могат да се надвият лесно. Тъй че хайде малко търпение, докато гостът ни реши да формализира визитата си.
Жълъдовата главица на Таламандас се опря до ухото на Бързия Бен.
— Остави ме тук, когато излезеш, магьоснико. Вероломството на този мъж не е просто вероятност, то е адски сигурно.
Бързия Бен сви рамене. Тежестта на стикснера напусна рамото му.
Усмихнат, магьосникът излезе от лабиринта и заизтупва песъчливата прах от ризата и пелерината си.
Излегналият се мъж бавно затвори книгата си, без да вдига глава.
— Емансипор, ако обичаш, малко вино за мен и за госта ми.
Слугата се обърна рязко и зяпна Бързия Бен.
— Дъх на Гуглата! Ти пък откъде дойде?
— Стените имат уши, очи и всичко останало. Изпълни си задачата, Емансипор. — Мъжът най-сетне вдигна глава и погледна чародея.
„Е, и това ако не е гущерски поглед! Какво пък, никога не съм подскачал като пъдпъдък пред такива, защо да го правя сега?“
— Малко винце ще е чудесно — отвърна Бързия Бен.
— Нещо… по-цветисто — добави некромантът, щом слугата тръгна към страничната врата.
Враната на полицата беше престанала да крачи и гледаше магьосника, килнала глава на една страна. След малко започна отново да ситни напред-назад.
