Замисли се за Грънтъл, Смъртния меч на наскоро възвисилия се Трийч. В известен смисъл Тигърът на лятото винаги беше присъствал, пристъпващ безшумно по дирята на Финир. Ако приказките бяха верни, Първият герой отдавна беше изгубил пътя си, поддал се беше на зверските инстинкти на соултейкън. „Все пак това явно, смазващо съвпадение…“ Паран бе започнал да подозира, че Древните богове не са нагласили нещата по начина, за който намекваше Найтчил; че сляпата случайност е толкова виновна за обрата на събитията, колкото и всичко друго. „В противен случай никой от нас не би имал шанс срещу Древните богове, включително и Сакатият бог. Ако всичко е било планирано, то този план би трябвало да включва загубата на пътя от Трийч, за да стане по този начин приспаният в играта, заплахата му спрямо Финир ловко да бъде отстранена до момента, в който Първият герой не стане необходим. И смъртта му също така е трябвало да бъде нагласена, с точен разчет във времето, така че да може да се възвиси в подходящия момент.“
„И всяко друго събитие, довело накрая до внезапната, брутална уязвимост на Финир, трябва да е било известно на Древните богове, чак до последния детайл.“
„Следователно, освен ако всички ние не играем роли, които са предопределени и следователно неизбежни — и по този начин потенциално известни на същества като Древните богове, — та освен ако не е така, то това, което всеки един от нас избере да прави или да не прави, може да има дълбоки последствия. Не просто за собствения ни живот, а за света — за световете, за всички съществуващи селения.“
Спомни си писания на историци, които бяха твърдели точно това. „Старият войник Дюйкър например, макар че той отдавна беше изпаднал в немилост. Всеки учен, приел имперския халат моментално се превръща в заподозрян… заради явния компромис между лоялност и еретизъм. Все пак в ранните си дни е бил яростен проповедник на индивидуалната ефикасност.“
„Проклятието на великите умове. Стигаш млад до някоя идея, преживяваш неизбежната й обсада и щурм, останал на страж на бойниците дълго след като войната е свършила и оръжията са затъпели в натежалите ръце… проклятие, пак се отвлякох.“
И тъй, той трябваше да се превърне в опорната точка. Позиция, изискваща внезапно избуяване на личната самоувереност, ненакърнима вяра в собствената му ефикасност. „Това е последното, на което съм способен, уви. Изтерзан от несигурност, скептицизъм, от всички недостатъци, присъщи на човек, който страда от хронична липса на цел. Който подценява всяка лична цел като дърво, дъвчещо собствените си корени, макар и само за да докаже мрачното мнение за себе си, като се събори само.“
„Богове, кажете…“
Шумолене го предупреди, че в залата има още някой. Паран примига и се огледа в тъмното. Между канутата имаше някаква фигура — изгърбена и облечена в броня от пробити монети.
Капитанът се покашля.
— Последно посещение на святото място?
Баргасткият воин се изправи.
Лицето му изглеждаше познато, но Паран разпозна младежа едва след като се вгледа добре.
— Кафал, нали? Братът на Хетан.
— А ти си малазанският капитан.
— Гъноуз Паран.
— „Онзи, който благославя.“
Паран се намръщи.
— Не, тази титла ще подхожда повече на Итковиан, Щита-наковалня…
Кафал поклати глава.
— Той носи само бреме. Ти си Онзи, който благославя.
— Да не намекваш, че ако някой е способен да смъкне… бремето на Итковиан, то този някой съм аз? Трябва само да го… благословя? — „Съдник, мислех. Явно е по-сложно. Силата да благославяш? Беру да не дава дано.“
— Не аз ще кажа — изръмжа Кафал и очите му блеснаха на светлината на факлите. — Не можеш да благословиш някой, който ти отказва това право.
— Добре казано. Нищо чудно, че повечето жреци са окаяници.
Лъснаха зъби — в усмивка или в нещо по-гадно.
„Ох, май не ми харесва тази идея за благославянето. Но изглежда логично. Иначе как един Господар на Колодата ще завърши присъждането? Също като унтски магистрат, само че тук има и нещо религиозно — и точно то ме притеснява. Поразсъди по-късно над това, Гъноуз…“
— Седя тук — заговори Паран — и си мисля от време на време, че в тези прогнили канута се крие някаква тайна.
Кафал изсумтя.
— Ако го приема за съгласие, дали ще сгреша?
— Не.
Паран се усмихна. Знаеше, че баргастите мразят да казват „да“ на каквото и да било, но потвърждението можеше да се намекне, като ги подведеш да кажат „не“ на обратното.
— Да напусна ли предпочиташ?
— Не. Само страхливците крият тайни. Приближи се, ако искаш, и виж поне една от истините, скрити в тези древни съдове.
— Благодаря — отвърна Паран и бавно се надигна. Взе един фенер и отиде до ръба на ямата, после слезе долу и стъпи на влажната земя до Кафал.
Дясната ръка на баргаста се беше отпуснала на един от резбованите носове.
Паран го огледа.
— Бойни сцени. Морски.
— Не това е тайната, която искам да ти покажа — избоботи Кафал. — Резбите са направени изключително умело. Скриват свръзките и дори отминалите столетия почти не са оголили хитрината. Как така това кану изглежда, че е направено от едно дърво. То наистина е от едно дърво, но все пак е сглобено от парчета — можеш ли да видиш това, Гъноуз Паран?
Капитанът се наведе.
— Едва-едва — отвърна след малко, — но само защото някои от парчетата са се откъснали от свръзките. Тези дъски с бойните сцени например…
— Да, точно те. А сега виж тайната. — Кафал извади ловджийски нож с широко острие, пъхна острия връх в почти невидимата фуга и изви ножа.
Летвата с бойната сцена се изтръгна в края на носа. Отвътре се показа дълга кухина. Нещо в нея проблясваше смътно. Кафал бръкна в кухината и го извади.
Меч. Вълнистото острие беше тясно, с един ръб и като разтопено в играта на пламъците на факлите. Беше издължено, върхът се стесняваше в последната педя. Малък ефес от черно желязо с форма на диамант предпазваше дръжката. Макар и несмазан и без ножница, мечът се беше запазил през столетията без дори едно петънце ръжда.
— В това нещо има магия.
— Не. — Кафал вдигна оръжието и стисна с две ръце тънката дръжка. — В младостта на моя народ търпението и майсторството са били съчетани в съвършен брачен съюз. Оръжията, които са правили тогава, са били ненадминати и си остават такива.
— Прости ми, Кафал, но кривите мечове и копия, които съм виждал между воините, едва ли са доказателство за изключително умение.
Кафал се озъби.
— Няма нужда от прошка. Всъщност думите ти са прекалено вежливи. Оръжията, които коват днес ковачите ни, са лошо направени. Загубили сме древното знание.
— Не мога да си представя един най-обикновен меч да оцелее, оставен толкова небрежно, Кафал. Сигурен ли си, че в него не е вложена…
— Сигурен съм. Сплавта на металите надмогва натиска на времето. Познавали са метали, които още не са преоткрити — сега, когато магията е толкова разпространена — и сигурно никога няма да бъдат открити. — Подаде меча на Паран. — Изглежда небалансиран, нали? Натежава повече към върха. Дръж.
