Господарят на Тайст Андий сви рамене.
— Ще се срещнем при Корал, както уточнихме. Сигурно си заслужава да се отбележи, че Пророкът е подложен на сериозна атака от юг, на която отвръща с магията на Омтоуз Феллак. Моите Велики гарвани са видели противника му, или поне част от него. Един Т’лан Имасс, вълчица и много голямо куче. С което стигаме отново до познатата стара битка: Омтоуз Феллак, отстъпващ непрекъснато пред Телланн. Тук може да са замесени и други играчи — земите на юг от Наблюдателницата са целите обгърнати от мъгли, възникнали от топящ се лед. Това означава само едно: че Пророкът е избягал от Наблюдателницата и е тръгнал по лабиринт към Корал.
Настъпи гробна тишина, докато следствията от потресаващите разкрития на Рейк бавно се утаят в умовете им.
Уискиджак проговори пръв:
— Един-единствен Т’лан Имасс? Трябва да е Хвърляч на кости, за да има достатъчно мощ да разбие джагътската магия.
— След като чухме за призива на Силвърфокс, да, изглежда вероятно — добави Дужек.
— Този Т’лан Имасс е воин — отвърна лаконично Рейк. — Сражава се с двуръчен кремъчен меч. Хвърлячите на кости не носят оръжия. Ясно е, че умението му е изключително. Вълкът е ай според мен, същество, смятано за отдавна изчезнало. Псето съперничи по сила на Хрътките на Сянката.
— И те тласкат Пророка в ръцете ни — избоботи Бруд. — Изглежда, Корал няма да е просто последният град, до който можем да стигнем през този сезон. Ще се изправим срещу самия Пророк.
— Адски сигурно е, че битката ще гъмжи от проклетата магия — измърмори Дужек. — Просто страхотно.
— Разполагаме с достатъчно време, за да определим тактиката си — заяви Бруд. — Съвещанието се отлага.
На трийсетина крачки от командната шатра — тъмнината загръщаше със савана си лагера — Силвърфокс забави крачките си.
Круппе се обърна към нея.
— А, миличка, усещаш, че бурята отшумява. Също като мен. Е, да удостоим ли все пак с визитата си високопочитаемите особи?
Тя се поколеба, после поклати глава.
— Не. Защо да предизвикваме конфронтация? Сега трябва да се върна към своето… предопределение. Моля те, Круппе, не казвай на никого за заминаването ми. Поне за известно време.
— Сборът настъпва.
— Да. Усещам вече предстоящото събиране на Т’лан Имасс и бих предпочела това да стане далече от очите на всички.
— Личен въпрос, разбира се. Все пак, Силвърфокс, ще те обиди ли компанията ми? Круппе е мъдър — достатъчно мъдър, за да пази мълчание, когато се иска мълчание, а още по-мъдър, когато се изисква да се кажат мъдри слова. Мъдростта, в края на краищата, е родна сестрица на Круппе.
Тя го погледна и се усмихна:
— Искаш да станеш свидетел на Втория сбор?
— Не съществува по-добър свидетел за всички дивни чудеса по света от Круппе от Даруджистан, миличко. Какви разкази само биха излезли без никакво усилие от тези доста мазни устенца, стига само леко да ме сръгаш с любопитството си…
— Прощавай, но ще се въздържа — отвърна тя. — Поне за в близко бъдеще.
— За да не отвлекат вниманието ти, разбирам. Ясно е, нали, че дори самото присъствие на Круппе предизвиква изобилие от благоразумие.
— Много ясно е. Е, добре. Ще трябва да ти намерим кон, защото смятам да яздя.
— Кон?! Ужас! Тези зли зверове. Не, аз си държа на моето вярно муленце.
— Здраво.
— До границите на физическите ми възможности, да. — Чу бавно потропване на копита отзад и се обърна. — Ах, спомени за демона, и ето ти го! И виж го онзи пощръклял кон, как стъпва подир него като паленце на каишка — но чудно ли е, като погледне човек този мой прелестен и горд звяр?
Силвърфокс изгледа с присвити очи ситнещия след мулето оседлан кон.
— Кажи ми, Круппе, кой още ще стане свидетел на Сбора чрез теб?
— Чрез Круппе? Е, никой друг освен самия Круппе! Той се заклева!
— Не и мулето, а?
— Миличка, способността на това муле да спи — при всякакви обстоятелства — е безгранична, непоклатима и всъщност — възхитителна. Уверявам те, никой друг няма да гледа през неговите очи!
— Сън, нали? Сигурно и сънува. Е, добре, тогава да се залавяме, Круппе. Вярвам, че една нощна езда ще ти се отрази добре.
— Ни най-малко, но настойчивостта е най-близката братовчедка на Круппе…
— Елате с мен.
Уискиджак спря при изхода на шатрата и погледна наляво към Аномандър Рейк, застанал сам в сумрака. „А, значи не е Корлат. Ох, добре…“
— Разбира се, милорд.
Синът на Тъмата го поведе през редиците шатри на юг, до самия край на лагера, и още навън. Спуснаха се по един склон и пред очите им се откри река Катлин. Звездната светлина танцуваше по кипналите й води на двеста крачки пред тях.
Комари прелитаха като снежинки, подгонени от топлия вятър.
Дълго никой не проговори.
Накрая Аномандър Рейк въздъхна дълбоко и попита:
— Как е кракът?
— Боли — отвърна честно Уискиджак. — Особено след цял ден в седлото.
— Бруд е завършен лечител. Висш Денъл. Не би се поколебал, ако го помолите.
— Когато остане време…
— Имало е предостатъчно, знаем го и двамата. Все пак споделям донякъде упоритостта ви, така че няма да повдигам темата пак. Свързвахте ли се Бързия Бен?
Уискиджак кимна.
— Той е в Капустан. Или би трябвало вече да е там.
— Това ме облекчава. Атаката на лабиринтите прави един маг опасен донякъде. Дори Куралд Галайн е усетил докосването на отровата.
— Знам.
Рейк бавно се обърна и го изгледа.
— Не бях очаквал да заваря такова… обновление. Сърце, за което съм бил убеден, че се е затворило завинаги. Да го видя така разцъфтяло…
Уискиджак помръдна неловко.
— Може би я нараних тази вечер.
— За кратко, вероятно. Лъжливият ви остракизъм е известен.
— Оттам и съвещанието, така поне мислехме.
— Аз извадих тръна, преди да пристигнете с Върховния юмрук.
Малазанецът го изгледа в сумрака.
— Не бях сигурен. Но подозрението не хвана корен.
— Защото, според вас, позицията ми е нелогична.
— Да.
Рейк въздъхна.
— Рядко гледам на необходимостта като на бреме.
Уискиджак помисли над това и кимна.
— Все още сме ви нужни.
